lgМъка²

- Аспарухо ще мъмри на 19ти!
- Де се е чуло и видяло Аспарухо да мъмри?!

Аспарухо наистина мъмри! Мъмри яко на 19. юли 2006та година. Мъмри до скъсване.
Да, точно така, тогава се проведе кандидатстудентският изпит по история на България в СУ. И се падна Аспарух. С Тервел барабар. Защо Ви го казвам ли? Ами питайте онези, които си бяха говорили с мен няколко дни преди изпита. Защото аз бях твърдо убеден, че тази тема ще се падне. И тя се падна:)
Обещах на Бог, че ако направи чудото да се падне тази тема, ще стана вярващ. Станах. Бог наистина съществува! Където и да е, какъвто и да е, каквото и да работи, го работи добре:)
Учителят от Улицата не беше прав навремето… Все едно каза Аспарухо да мъмри… ми не! Не!… Не ама да, драги, мъмри яко!
Е, аз не съм се справил блестящо с темата. Нямаше да е справедливо да науча за половин ден една тема и тя да се падне и аз да изпаткам всичко за отличен. Направих я за колкото ми трябва. Така и аз съм доволен и тези които са учили не са ощетени.
Но това няма значение, важното е, че Бог съществува:)
Край с изпитите.
Сега остават резултатите. Дългото чакане, краткото псуване/еуфория и … София, дръж се, Ванката идва да ти срине основите!

- Ти наистина ли знаеше?
- Не, но повярвах!

Не е трудно. Наистина не е!
Не е трудно да обичаш!
Не е трудно да бъдеш приятел!
Не е трудно да бъдеш добър с другите!
Не е трудно да помагаш!
Не е трудно да си естествен!
Не е трудно да си отдаден!

Трудно е! Господи, колко е трудно!
Трудно е да бъдеш обичан!
Трудно е да имаш приятели!
Трудно е да са добри с теб!
Трудно е да ти помагат!
Трудно е да свалят маските си пред теб!
Трудно е да са отдадени за теб…

Тъжно! Колко ми е тъжно за това…
Как ми се иска законите на физиката да са законите на хората… и всяко действие има равно по сила и противоположно по поска противодействие…
Истината е, че нещата умират. Умират преди хората. Истината е, че предметите се рушат. Чувствата се погребват. Усмивките се превръщат в бръчки, а очите потъмняват… Колко стари хора се оплакват от перде на очите? Истината е, че сълзите са фалш, че прегръдките са рутина, че целувките са инстинкт, че истината я разстреляха отдавна…
Сега стоя леко приведен пред трупа й. Бутам я леко с крак. Не помръдва. Само студените меса леко потъват навътре… физичните закони все пак действат… Да плача ли? Фалшиви сълзи? Не, не, аз не съм убиец!
Не съм убиец! Не съм убиец! Не съм убиец!
Дали ако си го повтарям няколко стотин пъти ще си повярвам? Не мога да си повярвам. Съвестта ми още пази кичур от косата на истината… Само това ми остана. Онзи малък кичур истински живот.
Палих го толкова много пъти! Но той не изгоря. Дори не се затопли. Остана ледено студен – неутрален. Такъв какъвто трябва да бъде. Кичур, който никога не е виждал боя, който никога не е бил истински къдрав и никога истински прав…
Всеки път, когато погъделичка сърцето ми и косата ми се изправя, зениците ми се разширяват, думите се губят, в главата ми нахлува кръв и започва да боли.
Само това ми остана.
Защо ли?
Защото ми омръзна! Защото не издържах! Защото се отказах! Предадох се! Вдигнах ръце, отпуснах се и се отдадох на… света около мен – такъв какъвто беше!
Аз бях него. Не като него! Сляхме се! Оставих го да ме погълне, да ме превърне в част от себе си. Аз влязох като акционер само с един мъничък блясък в очите. Дадох го и вече всичко беше наред.
Вече нищо не беше враждебно към мен, защото аз бях враждебен към всичко.
И сега стоя пред трупа й и се чудя дали да плача? С онзи фалшив блясък на солената вода… Но ако не заплача, значи ще се отделя от този свят – за първи път няма да съм част от него, няма да съм неистински, няма да съм убиец… Но тя вече е мъртва!
Мъртва за всички ни!
За себе си!
Мъртва!
Студена.
Безцветна.
Както винаги.
Сбогом свят!
Малка черна капка се стече по лицето му. Той се свлече мъртъв до нея. В последния миг усмивка погълна пътуващата към земята капка.
Надеждата се прероди.

Иван Иванов – Ванката
10.07.2006, Варна