lgМъка²

Навън е зимна нощ. Само цепеницата в камината пука изгаряща. Какво ли е да си цепеница в нечия камина? Започваш живота си от едно семе, отронено от плод, откъснат от нечия малка ръчица и изяден с огромна наслада в горещ летен ден. Представи си доволната физиономийка на щастливото момче, утолило жаждата си и глада си. То те изплюва на земята. Та ти си само едно малко семе, което не става за ядене, а ти попадаш в малка дупчица в земята, тунелче на червей, и оставаш там, далеч от събратята си, до сами пътя. Дни наред усещаш изгарящото слънце върху себе си, чудиш се защо си на този свят въобще, каква е мисията ти, задачата ти, защо… И изведнъж завалява проливен дъжд, невиждан от теб порой, на който би се зарадвал, ако все още се намираше в своята майка – плода. Сега се чудиш дали ще оцелееш, дали няма да се удавиш. Но не, няма нищо лошо да ти се случи, защото това е само началото на твоя път към израстването. Ти покълваш. Усещаш как малката ти люспичка се обелва и отпада в страни, а ти все по-здраво се захващаш за почвата и чувсташ всичко по-съвсем нов, непознат за теб начин. Гледаш на земята като на твой закрилник, на слънцето и дъжда като на твои най-добри приятели, на небето като на мечта. И малко по малко растеш. Все нагоре и само нагоре. Ти си тъничък, но жилав, здрав. Ти знаеш, че ще се справиш с всичко. Само едно те изумява – защо ли хората се обръщат към теб в женски род – „Я, каква хубава фиданка!“. Не виждат ли, че си млад и силен мъж, готов да устои на всякакви препядствия?! Какво пък, нека си говорят! Един ден ще видят мощта ти. „Кой ли я е засадил? чудна е! дано не я отсекат!“. Та, защо някой би искал да ти навреди? Ти не си сторил никому зло. Не знаеш ясно какво означават тези реплики, но когато виждаш дърварите, веднага разбираш що е тревога, заплаха, страх. Унижението да си паднал, посякан от корен, да не можеш да помръднеш клони и листа, да си така беззащитен и отхвърлен. Да няма нито една птица в клоните ти – това е жестоко. Но те те подминаха този път. Явно са се уплашили от мощта ти. А ти растеш малко по малко. Гониш мечтата си. Ще я стигнеш ли? Кой знае… Не се плашиш от есенните бури, зимата и ледения студ, сланата през хладните пролетни нощи, маранята на лятото. И отново всичко се повтаря. И отново. И отново. Малки птици се загнездват в короната ти, ставаща все по-гъста пролет след пролет. Чувстваш се като лъв, като господар на гората. Там до пътеката е най-хубаво – деца играят наоколо, уморени пътници сядат покрай теб и заспиват в сянката ти. Ти чуваш въздишките ми, виждаш сънищата им, разбираш бляновете им и се молиш заедно с тях да се сбъднат мечтите им. Една пролетна вечер младеж минава покрай теб с букет от лалета и ти се влюбваш. Та те са толкова красиви, най-прекрасното нещо, което си виждал. Нощем сънуваш идеалната форма на чашките им, долавяш свежия им аромат, виждаш себе си, прегърнал едно огромно красиво лале. Започваш да униваш, никога повече никой не те задминава с подобно цвете в ръка. Защо ли съдбата така те наказва?! Минават годините, ти не ги броиш, растеш и намираш сила, но ти се иска да си мъничък и крехък като цвете, за да срещнеш ТЯХ. Небето вече не е мечта – не можеш да го достигнеш, но не принадлежиш и на земята – само корените ти са там – а сърцето си не можеш да намериш…
Те идват, дори не ги забелязваш. Нанасят ти удари, не ги усещаш. Падаш на земята, унижен си. Или пък спасен. Занасят те в едно тъмно място, където момче, чиято възраст не можеш да определиш, но което ти напомня и на малкото, изяло плода в началото на живота ти, и на по-голямото, носещо букета с лалетата, те насича на малки парчета и те прибира в килер. Студено е, а ти все още си в транс. Вече месеци стоиш в килера, но си щастлив – насреща има картина с ваза, пълна с лалета. Не откъсваш поглед от тях, говориш им, пееш им. Но този миг на блаженство приключва – хвърлят те в камината. Не се тревожи, ти вършиш едно добро дело, защото момчето е премръзнало. То ще оцелее тази зима благодарение на теб. Не, недей да плачеш, та ти си голям и силен мъж. Недей. Моля те. Знаеш ли какво ще ти се случи, когато изгориш целия? Ще ти кажа – зимата ще е свършила, момчето е изчисти камината и ще изхвърли пепелта в края на градината, но ще се появи твоят най-добър приятел вятъра и ще те разнесе по цветната алея. Ти ще попаднеш в почвата и ще помогнеш на малките цветя да пораснат силни и да носят твоя силен дух. Ти ще си във всяко едно поникнало лале. До края на света…

Jane Roe

Тиха, лека, нежна, бавна, мека целувка
запали бузата изчервена,
сладка, гладка, гъделичкаща милувка
премина по шията издължена.

Влажен, важен, сериозно-влюбен поглед
се впи в две тихи, тъмни, уплашени очи:
искам, имам, не мога, не бива, не знам
започна в тъмата между зарята да звучи.

Отвърнат, зареян, замислен, безмислен
той остана там студен и безмълвен да стои.
Объркан, разпръснат, блъскащ, улисан
поглед срещу него небрежно пропусна две сълзи.

Влюбен, превлюбен, ненаситен, разбиращ,
чувстващ, усещащ, осъзнат, невъзпиран -
двамата, гушнати, заедно, има ги, виждаш!
доволен, вярващ, искрящ и щастлив си отивам!

Докато тях всеки миг от мига ги връхлита!

Любов!

Иван Иванов – Ванката, 13.09.2006, Варна

Само звездите остават
над сивата пепел на моя живот
и хора във черно опяват
над тъмнокафевия гроб.

Само звездите не плачат,
защото отивам при тях,
сухи въжета се влачат
по лепкавия земен прах.

Ковчегът положен в земята.
Духът над света извисен.
Ще го помнят по делата,
ще се молят да бъде спасен

от съдбата отново да бъде прероден.

Иван Иванов – Ванката
03.09.06 Варна/София

- Аспарухо ще мъмри на 19ти!
- Де се е чуло и видяло Аспарухо да мъмри?!

Аспарухо наистина мъмри! Мъмри яко на 19. юли 2006та година. Мъмри до скъсване.
Да, точно така, тогава се проведе кандидатстудентският изпит по история на България в СУ. И се падна Аспарух. С Тервел барабар. Защо Ви го казвам ли? Ами питайте онези, които си бяха говорили с мен няколко дни преди изпита. Защото аз бях твърдо убеден, че тази тема ще се падне. И тя се падна:)
Обещах на Бог, че ако направи чудото да се падне тази тема, ще стана вярващ. Станах. Бог наистина съществува! Където и да е, какъвто и да е, каквото и да работи, го работи добре:)
Учителят от Улицата не беше прав навремето… Все едно каза Аспарухо да мъмри… ми не! Не!… Не ама да, драги, мъмри яко!
Е, аз не съм се справил блестящо с темата. Нямаше да е справедливо да науча за половин ден една тема и тя да се падне и аз да изпаткам всичко за отличен. Направих я за колкото ми трябва. Така и аз съм доволен и тези които са учили не са ощетени.
Но това няма значение, важното е, че Бог съществува:)
Край с изпитите.
Сега остават резултатите. Дългото чакане, краткото псуване/еуфория и … София, дръж се, Ванката идва да ти срине основите!

- Ти наистина ли знаеше?
- Не, но повярвах!

Не е трудно. Наистина не е!
Не е трудно да обичаш!
Не е трудно да бъдеш приятел!
Не е трудно да бъдеш добър с другите!
Не е трудно да помагаш!
Не е трудно да си естествен!
Не е трудно да си отдаден!

Трудно е! Господи, колко е трудно!
Трудно е да бъдеш обичан!
Трудно е да имаш приятели!
Трудно е да са добри с теб!
Трудно е да ти помагат!
Трудно е да свалят маските си пред теб!
Трудно е да са отдадени за теб…

Тъжно! Колко ми е тъжно за това…
Как ми се иска законите на физиката да са законите на хората… и всяко действие има равно по сила и противоположно по поска противодействие…
Истината е, че нещата умират. Умират преди хората. Истината е, че предметите се рушат. Чувствата се погребват. Усмивките се превръщат в бръчки, а очите потъмняват… Колко стари хора се оплакват от перде на очите? Истината е, че сълзите са фалш, че прегръдките са рутина, че целувките са инстинкт, че истината я разстреляха отдавна…
Сега стоя леко приведен пред трупа й. Бутам я леко с крак. Не помръдва. Само студените меса леко потъват навътре… физичните закони все пак действат… Да плача ли? Фалшиви сълзи? Не, не, аз не съм убиец!
Не съм убиец! Не съм убиец! Не съм убиец!
Дали ако си го повтарям няколко стотин пъти ще си повярвам? Не мога да си повярвам. Съвестта ми още пази кичур от косата на истината… Само това ми остана. Онзи малък кичур истински живот.
Палих го толкова много пъти! Но той не изгоря. Дори не се затопли. Остана ледено студен – неутрален. Такъв какъвто трябва да бъде. Кичур, който никога не е виждал боя, който никога не е бил истински къдрав и никога истински прав…
Всеки път, когато погъделичка сърцето ми и косата ми се изправя, зениците ми се разширяват, думите се губят, в главата ми нахлува кръв и започва да боли.
Само това ми остана.
Защо ли?
Защото ми омръзна! Защото не издържах! Защото се отказах! Предадох се! Вдигнах ръце, отпуснах се и се отдадох на… света около мен – такъв какъвто беше!
Аз бях него. Не като него! Сляхме се! Оставих го да ме погълне, да ме превърне в част от себе си. Аз влязох като акционер само с един мъничък блясък в очите. Дадох го и вече всичко беше наред.
Вече нищо не беше враждебно към мен, защото аз бях враждебен към всичко.
И сега стоя пред трупа й и се чудя дали да плача? С онзи фалшив блясък на солената вода… Но ако не заплача, значи ще се отделя от този свят – за първи път няма да съм част от него, няма да съм неистински, няма да съм убиец… Но тя вече е мъртва!
Мъртва за всички ни!
За себе си!
Мъртва!
Студена.
Безцветна.
Както винаги.
Сбогом свят!
Малка черна капка се стече по лицето му. Той се свлече мъртъв до нея. В последния миг усмивка погълна пътуващата към земята капка.
Надеждата се прероди.

Иван Иванов – Ванката
10.07.2006, Варна

Няма да напиша нищо повече тук. Просто информирам, че има важен пост в другия блог.
Дано този път проектът бъде осъществен!

Бълха ухапа ми корема
и ме заболя!
Ще напиша за това поема
със усмивка през сълза!

Бълхата хванах със ръка
и захвърлих на паважа!
надявам се я заболя-
ей сега ще я размажа!

Надигна се тя на крака
и погледна ме на кръв,
и започна се така
войната-хванах се на стръв!

Палеца ми тя ухапа
и разсмя се като Гордан Блъф.
Това за мене бе капака-
искам да се лее кръв!

Замерих я със чехъла червен
и потече нещо синьо.
Загледах се като обориген-
била е херцогиня!

PS: Гордан Алф;) Блъф

Иван Иванов – Ванката
20.06.06, Варна

Подарък с панделка на него
и букет с цветя
подканва тайно твойто его
да мисли, че само то е на света.

Вечеря романтична,
тиха музика за фон,
целувка, танц премного личен,
притихнал, мек, любовен тон.

Легло със балдахини,
лавандулен аромат от свещ.
Бяхме заедно години-
един за друг превърнахме се в вещ.

Раздяла със изкуствена сълза-
отчет за минали вечéри,
чертае бъдното дъга,
но гледам я студен и

обезвéрен.

Иван Иванов – Ванката
20.06.06, Варна

Не искам да летя.
Не искам да летя.
Не искам да летя.
Не искам да летя.
Не искам да летя.
Само мигове отлитат
и птиците на юг,
но никой мен не пита
дали не искам да остана тук-
като пирон дълбоко впит в дървото,
като боклук
незнаещ за какво е тук…
Не искам да летя.
Не искам да летя.
Не искам да летя.
Отлита само младостта,
отмира с нея бавно любовта-
такава е била явно нашата съдба:
да стоиме на въженце вързани
за таз земя,
защото пак повтарям:
„Аз не искам да летя!“

Иван Иванов – Ванката
19.06.2006, Варна

Излезе внимателно. Вратата изскърца няколко пъти, но те не забелязаха. Спяха си спокойно и не чуха. Беше я страх да светне лампите навън, не защото те щяха да се събудят. Просто щеше да я дострашее още повече от неосветените места. Сега поне всичко беше в мрак. Само звездите леко осветяваха цветовете на скоро цъфналите цветя. Седна на двора да се полюбува на тишината и спокойствието.
Имаше нещо.
Входната врата я подканяше, а след миг сякаш сама се отвори и разкри пътеката. Малкото краче не смееше да стъпи, тя знаеше, че тръгне ли веднъж, няма да се върне. Плахо остави стъпалото си да почувства хладината на пръстта. Ослуша се. После реши. Затвори вратата след себе си и пое по пътеката. Знаеше я наизуст, но сега… Неусетно страхът изчезна. Тя тръгна по добре познатата пътека. Никога не беше излизала толкова късно, но тази вечер не беше като другите. Нещо я привличаше – не знаеше какво, не знаеше защо го следва, но знаеше, че ще разбере. Затова продължаваше бавно и спокойно, оглеждайки светлосенките на дърветата и тревичките около пътя, взирайки се в шумолящите храсти и чудейки се дали й е любопитно или страшно. Мина поредния завой. Беше навела глава, защото точно над пътя беше надвесил сухите си клони един шипков храст. Загледа се в отблясъците по пътя. Направиха й впечатление, защото нощта беше тъмна – нямаше луна, а звездите не можеха да са толкова силни. Не и в реалността. Макар че понякога, когато сънуваше, често виждаше звезди – хиляди звезди големи като слънца, които озаряват небето и се надпреварват коя да свети по-силно, коя да огрее най-надалеч и да стопли най-много сърца. Странно защо в тези сънища нейното сърце никога не забиваше по-ускорено, а тялото й не се чувстваше по-топло… Да, понякога я избиваше пот… студена. Може би страхът от близостта? на толкова много звезди… Вдигна глава, за да разбере откъде идват отблясъците.
Спря.
Да диша.
Светлинките по пътя бяха отблясък от отблясък. Луната току що беше изгряла. Показваше се точно над пътя в процепа между двата отвесни склона, които го заграждаха, опитвайки се да си проправи път между нехаещите дървета. Беше голяма – по-голяма от слънцето. Жълтеникава, някак топла – по-топла от всякога. И така близка… Сърцето й заби ускорено. Стана й топло. Тя отново продължи да върви напред. С всяка изминала крачка беше по-близо до този прекрасен миг, в който светът отново бе придобил контури, избягал от непрогледния мрак на натрапчивата вечер. Колко хиляди слънца, а не можеше да почувства топлината, която един студен отблясък й дари… Не знаеше дали защото беше прекалено нереално – цялата вечер, още откакто бе отворила очите си, незнайно защо, та чак до тук,на средата на пътеката, трепереща от топлината на този отблясък, или защото се изплаши от гигантското женско лице, подало се измежду склоновете, и следящо всяка нейна крачка, й се прииска да се скрие в меките прегръдки на притаилата дъх гора. Разтвори клоните на сгушилите се храсти и се озова на полянката. Същата, нейната… Почувства се като у дома си и широко отворените досега очи, се присвиха в блаженство. Отмести камъка, измъкна грижливо заровената кутия и надигна капака. Луната се повдигна тихо на пръсти и любопитно надникна иззад рамото й, за да освети тайнствения пазител на спомени. Тя не помръдна нищо от кутийката. Просто я държа в ръце, чудейки се дали иска да се потопи там или да се наслади на мига, който отново, след толкова дълго време, я накара да потръпне. Остави кутийката до себе си, като едва-едва я докосваше с пръсти, легна на влажната от нощната роса трева и затвори очи.
Големият червенеещ се диск все още беше пред тях. Бавно се повдигна и стигна до ъгъла на черния екран, освети го и… пазителят на спомени разтвори щедро порти. Тя се гмурна в кутийката. Сега вече чуваше реката. Тя винаги е била там, но едва сега я чу. Беше на брега и хвърляше малки заоблени камъчета. Реалността се смеси със спомена. А може би реалността остана спомен… В онази вечер за първи път се беше изгубила. Не, знаеше къде се намира домът й. Беше изгубила себе си. Тогава се беше надвесила над осветената от луната река и дълго се беше взирала в образа си, опитвайки да прозре душата си. Не можеше да разчете нищо в лицето срещу нея. Тогава извади същата кутийка и, докосвайки всяко едно от „тайните си съкровища“, се опита да си спомни какво е чувствала, когато го е полагала в нея. Пръстите оставаха студени. Тя се изплаши. Погледна отново образа, погледна кутийката. Тогава отвори ръката си. Малките листчета се завъртяха във някакъв вид непознат валс, използвайки вятъра за партньор, и отлетяха. Отначало съжали, че ги беше пуснала, та те … те бяха единственият й спомен, те трябваше да лежат в кутийката сега. Едно от листчетата все още правеше пируети около нея и накрая падна във водата. Тя понечи да го вземе, но течението я изпревари и остана само образът й. Този път обаче той й се стори по-познат. Дали грижите и болката бяха отлетели с листчетата? Не повярва, затова изчака малко. Седна на брега и загледа луната. След малко пак се надвеси. Водата леко се намръщи от неочакваният нощен порив на вятъра. Когато се успокои, върху осветената лунна пътека отново грейна сърцето й. Да, сърцето й, защото най-сетне тя не виждаше маска на лицето си. То беше искрено и чисто – точно както тогава, когато затвори онази кутийка. Лицето във водата беше отражение на онази красива женска душа, която пазеше детето в себе си, онова туптящо сърце, което живееше за една усмивка и даряваше такава на другите, които дишаха за същото. Отражение на всичката онази проста доброта, която караше дърветата да цъфтят на пролет, да раждат сладки плодове на есен и да топлят с романтичните си висулки премръзналите хора през зимата. Тя се усмихна. Лицето й остана същото. Усмихна се отвътре. Но очите й грейнаха – те издадоха онази ликуваща душа. Тялото й бавно се спусна на мократа от нощната роса трева.
Тя отвори очи. Луната вече беше високо. Не толкова голяма и не толкова близко, но това нямаше значение, защото пламъкът на изгрева вече гореше вътре в нея и щеше да гори до другия нощен изгрев. Слънцето ни озарява дори през нощта, помисли си тя, стана и тръгна обратно по криволичещата пътека. Обратно към къщата, в която знаеше, че никога повече няма да се върне. Тя наистина не се върна повече там. Тя – маската, остана заровена от пясъка на дъното на реката. Върна се една светла намерена душа, изгубена преди много години на същия онзи бряг. Тя се отпусна в мекото легло. Студът беше изчезнал. Страхът никога повече не се появи.
А там до реката, по-надолу по течението, стоеше той. Непознат и изгубен. Прегърнал коленете си, следеше тънката лунна пътека, която докосваше нозете му. По водата бавно се спускаше едно искрящо от капките листче, което се закачи на малко клонче близо до брега. Той се наведе и го вдигна. Погледна лицето си в реката. Обърна се към луната и тръгна след нея по дългата криволичеща пътека. Прибра се в дома, който отдавна не беше дом. Отпусна се на мекото легло. Студът вече го нямаше. Страхът също беше изчезнал. Той никога повече не се върна на онзи бряг, защото го носеше в сърцето си. А в портфейла му продължаваше да стои едно малко сбръчкано листче, на което с размазани букви пишеше:
„Обичам те!“

Фейджин
19.06.2006, Варна, Варна

PS: Все още има няколко спорни момента, така че най-вероятно този вариант ще претърпи леки козметични промени.