Иван
пн 7 фев, 2005
Животът бавно напускаше тялото ми. Усещах го. От години не съм бил добре със здравето и сега не съм видио по-зле, но това се усеща. А имах толкова още неща да изживея, още толкова много радост да видя! Какво ли ще стане с внуците ми? Ами с техните внуци?
Но аз съм щастлив човек! Видях първото си правнуче. Плаках от радост и вълнение! Гледах го как пораства с всеки изминат ден. Неговата усмивка беше и моя усмивка.
Успях да изпълня и една моя отдавнашна мечта – заведох внука си в родното ми село. Исках да види корените си, да знае откъде е тръгнал и да прозре ясно на къде отива. Да му вдъхна сила да гони целите си и да му даря спомена за родината, защото каквото и да прави, тя ще живее в него. Мисля, че той ме разбра. Винаги съм вярвал в него. Има нещо в това момче! Е, все пак моето име носи, няма как! Хаха, но имаше и нещо друго… Трудно ми е да го разбера и опиша, защото той е моя пълна противоположност, поне на пръв поглед, но знам, че носи моето най-силно качество – упоритостта ми. Надявам се тя успее да нивелира иначе така лутащото му се съзнание.
Но, Господи, не е сега момента да се виждаме!
Той още има нужда от мен! Годините бяха много тежки за него. Не е видял нищо той, но пък това, което преживя, го разтърсваше много силно. За едно чувствено хлапе този свят може да бъде много свиреп. И сега сякаш всичките неволи изведнъж нахлуха в съзнанието му и го сринаха. Искам да му помогна да се отърси от тях, да ги изхвърли от сърцето си и да продължи напред напук на жестокия ни свят. Но не знам как! А и ще ми трябва толкова много време, Господи! А не ми го даваш…
Знам, ще кажеш, никой момент няма да е подходящ, но…
Направих много грешки. И всичките от желание да бъда добър, да помогна. Затова не съжалявам за нито една от тях. Никога през живота си не съм сторил зло никому. Никога не се научих да мразя. Затова пък много други ме мразеха упорито. Може би ги дразнеше, че не съм като тях, а може би, че не могат да са като мен?…
Но те не са важни! Важни са тези, които, знам, ме обичат! Няма нужда да ми го казват. Думите винаги са били излишни. Но аз го виждам в очите им. Те говорят повече от три живота изказани думи, защото изговарят неизказаните.
Вземи ме, Господи! Вземи ме, но при едно условие! Искам да ми позволиш да се върна в съня на всеки един от най-скъпите ми хора поне веднъж, за да намаля болката им и да им дам от моята сила, за да продължат напред и да изпълнят предначертаното. Дари ми тази възможност, Господи, и ще съм твой цяла вечност!
Една вечер спах при баба ми. Тогава го сънувах. Той ми говореше. Не помня нито образ, нито реакцията ми, нито неговите думи. Но знам, че те ще ме водят цял живот. Знам, че не случайно не ги помня. Съзнанието умее да изкривява думите, но той ми дари нещо повече от думи. Дари ми сила и знание, което дори без да осъзнавам, ще използвам през дните си. И една нощ и аз ще се върна така в нечии сънища. Макар че не вярвам, че ще мога да дам сила на когото и да било, но пък мога да даря любов, за да им свети…
Благодаря ти!
Anonymous says:
Благодаря ти, че почете паметта му, братко!
Anonymous says:
Все същата хилядолетна мъдрост в едно хлапе… Не преставаш да ме удивяваш, Ванка…