Няма да разказвам за купона по случай Трифон Зарязан… Яко беше!
Днес се прибирах пеша със Станислава(една моя съученичка и смея да твърдя приятелка) пеша през морската. Когато стигнахме до тях обаче, тя останови, че телефона й е паднал някъде по пътя. Метна си чантата у тях и решихме дружно да го потърсим. Аз, защото е забавно и мога да си прая майтапи с горкото момиче, а тя, защото е пацифист и Трета Семейна Война не й е по вкуса:)
Сред всички майтапи казах и следното:“Ще бъде яко, ако ти подминем телефона и докато го подминаваме баща ти звънне и чуем звъненето…“. Както си вървим забили поглед в земята по едно време ми хрумна, че ние не сме вървяли от там и трябва да се върнем 5метра и да завием по една малка алейка. По същият път вървяха и мъж и жена, които започнахме да изпреварваме. Станислава си гледаше ве краката и с надежда търсеше нещо синкаво, а аз погледнах мъжа, който се наведе. Видях, че вдига нещо и се загледах вече целенасочено и възкликнах:“А, това е ТВОЯТ телефон!“. Човекът се усмихна и ни го даде. Ние благодарихме и обяснихме, че щяхме да го подминем, ако не беше той и така си поговорихме 1мин, след което жената пожела на Станислава: „И повече нищо да не губиш тази година… и най=вече него да не изгубиш“. Аз се усмихнах, разбирайки, че жената е под въздействие на новия Валентинов вирус, който се характеризира със сърдечна треска и необяснима усмивка на лице…
А и ми се погъделичка самочувствието:)
Поговорихме си така за случайностите и доволни от намерения телефон се прибрахме вкъщи.
Аз поспах и после видях моята „Валентинка“, за която ще говоря и по=скоро ще псувам най-нахално и необмислено в следващия пост…

Вашият коментар