Иван
чт 29 дек, 2005
Днес отново вали сняг. На пресекулки. Мъъничко по-бяло е отпреди, но по-важното е, че не е по-малко бяло.
Завесите, разбира се са дръпнати. Всяка сутрин само се надниква, за да се уверя, че светът си е още на мястото и отново потъвам в моя си микрокосмос. Откакто обаче онзи свят, дето все си е там, е толкова бял и чист, се чувствам по-добре. Завесите вече са по-рядко дръпнати, а прозореца се отваря редовно, като заставам отегчен и умрен на границата между мен и реалността, отварям уста, събирам сили и вдишвам дълбоко от кристализиращия въздух. Лека приятна болка се прокарва през гърлото ми и гъделичка дробовете ми. Чувствам се жив. Очите оглеждат белотата и пропускат всички онези сенчести места, които бялата магия сипеща се от небето не е успяла да докосне и оживи в този мъртав сезон, мъртъв свят на мъртви бездушни очи. Но това няма значение, защото небето казва: „И тук може да е чисто! И тук може да има надежда! И тук може!“ А аз вярвам на небето. Защото то говори с действия, а не действа с приказки. Не, че приказките са лошо нещо, аз самият само това мога…
Когато дробовете са наситят, а очите се нагледат, прозорецът се затваря и очите отново потъват в тъмата и сивотата на цветния екран.
Днес ми се искаше да се завлека до университета. Легнах си относително късно за новия ми режим. Беше един. Преди да легна отново отворих прозореца. Хората бяха осветили къщите си с всевъзможни лампички и красоти. Огледах моя прозорец. А, там нещичко блести?! А, успокоих се. Било отблясъка от уличната лампа, намираща се на 7-8метра. Светът си е на мястото. Лягам си. Сутринта станах навреме, но реших, че ми е хубаво и топличко, а вън отново се сипе белия сняг, ама на шаро хич не му се мърда.
Но да се ненадяваш. Шаро бе обхванат днес на обяд от странна болест. Птичи грип ли е, пичи грип ли е, не го знам, но Шаро отвори прозореца и се наслаждаваше както винаги на границата на собственото си Аз на бялата магия и изведнъж реши, че ще започне сухи тренировки. Време е шаро да заякне и да започне отново да тича. Това обаче не е лесна задача. Шаро отдавна не е правил глупости. А в това време, за да започне да тича из паркове и градинки ще трябва много добре да е укрепнал. Но нали трябва да се почне! Шаро остави прозореца широко отворен и започна със загрявки разтегалки, лицеви опори, коремни преси, подскоци, тичане на място с високо вдигнати колене и естествено стъпваше на пръсти, за да не дойде съседа с лопатата за ринене на сняг и да го изрине барабар с куфарите:)
Реши, че ще прави всеки ден сухи тренировки и когато се почувства отново здрав и силен както преди, ще започне да тича по един километър – до входа на парка и обратно:). Не, че шаро не може по 7, той го е доказвал неведнъж, ама ще се разболее и после и един няма да може. Шаро сега докато пише/умно куче се извъди/ продължава да е на отворен прозорец и това му прави огромен кеф и го гъделичка по опашката:)
След като Шаро тича по един колеметър около седмица ще започне и повече докато не стане отново старият бегач на дълги разстояния.
Шаро обаче се намръщи, защото се сети, че няма маратонки за тичане. И понеже никога не се знае кога ще свършат парите, Шаро реши, че ще кара на сухи тренировки, докато не започне работа. Тогава шаро ще си купи маратонки за 10евро и ще тичка и ще припка точно както един Шаро заслужава!
Из дневника на Шаро – Кутрето/Всички прилики с действителни лица от българската мафия са случайни/
Поздрави, Шаро!
Veselin says:
Поздравления за мъдрото решение. На Шаро и на теб. Очакваме продължение …
:) says:
Cestit imen den na Iwan Iwanow-Wankata!!! Da e winagi zdraw i usmihnat Scharo, i winagi s wirnata opaschka!:):):):):):):):)
:) says:
честит имен ден на Иван Иванов-Ванката!!!Да е здрав и весел Шаро, и винаги с вирната опашка!!!:):):):):)