Нощна птица проблясна по хоризонта на долната земя.
Светът се врътна още един път накриво, залюля се леко около оста си и продължи да се лашка по млечния път.
Звездите се усмихнаха иронично и започнаха да си смигат закачливо, докато слънцето се чудеше, защо ли не може да огрее навсякъде.
Луната се радваше, че в този ден, да, ден, защото за нея нощта беше точно това, хората можеха да я видят в нейната пълна прелест и с радост се оглеждаше в морета и океани и се въртеше двойно по-бързо, та да не би случайно някое ъгълче от пустата й същност да не остане невидяно.
Нощната птица запърха нагоре през пещерата, поразбута два три забравили глада си прилепа, които висяха по тавана и продължи стремително към лъчът тъмнина, който се виждаше на дъното – горната земя. Скоро изскочи от малкия затвор и попадна в големия простор, толкова голям, че чак страшно да ти стане, пък и тъмно беше…
Нощ. Какво да я правиш…
В тези мигове сенките на дърветата оживяваха, тревите ставаха заплашителни, звездите оставаха студени, а мъглата пронизваше с влажния си студ мозъка, който трепереше от неизвестността, която тя носеше на сивите си плещи. Облаците често скриваха луната, което разгневяваше ветровете, които приятели на водата, искаха да й помогнат, да се наслади на лунната прелест и затова задухваха колкото могат по-силно, за да изгонят натрапника и така до края на вечността, защото водата беше навсякъде…
Докато слънцето почесваше протоберансите си в почуда защо не може да огрее навсякъде, нощта беше мръднала малко вдясно и остави местенце на един по-нахален лъч да се провре през хоризонта и да оцвети в грубо лилаво някакъв буреносник.
Птицата се сепна от непознатата пъстрота, която се стрелна пред нея и като камък се изтърси в някаква локва от червена светлина. След като очите й привикнаха на гледката, тя реши, че не й харесва и задири отново пещерата към долната земя, докато мъглата бавно умираше под напора на топлината на нищо неподозиращото слънце, а облаците плачеха от смях, гъделичкани от шегубийците-лъчи.
Сенките на дърветата отново заспаха, а водата стана безлична и започна да се изпарява с надеждата, че ще стигне по-близо до луната, която обаче вече беше далеч далеч зад хоризонта, оглеждайки се в друга вода…
Слънцето кихна още малко светлина, подсмръкна залисано в мисли и подхвърли един протоберанс към земята, сякаш хвърли изсъхнал пън, та да разпали малко позагасналия огън.
А земята продължаваше да криволичи по млечния път, без да я интересува мнението на звездните присмехулници
и така до края на вечността.

One Response to “Краят на вечността”

  1. 9:00, 6 януари, 2006 р.
    veselin says:

    Много ми харесват описанията на картините :) :) . Продължавай…:)

Вашият коментар