Иван
чт 5 яну, 2006
Тази нощ от облачния профсъюз, загрижени за липса на заинтересованост от страна на човешкото население към проблемите на облаците при изпълнението на служебните им задължения ми беше нашепната следната приказка, която впрочем всъщност е една поне за мен хубава детска приказка, която силно препоръчвам на всеки възрастен и се надявам, че и повечко майки четат, та да я прочетат на децата си, защото мисля си … абе това изречение освен дълго няма и никакъв смисъл – четете и сами ще разберете:
Имало едно време един облак, но той бил много тъжен и по цял ден летял безцелно и плачел. Той все гледал небето над себе си и се чудел защо ли по цял ден и по цяла нощ му е тъжно. Никога не поглеждал надолу, защото, нетипично за облаците, имал страх от високото. Странен облак бил, та затова не гледал надолу. Всеки път като срещал други облаци, се чудел защо те не били такива тъжни. Вярно поплаквали от време на време, ама то е нормално, облачно е, така да се каже. Той никога не гледал надолу и всъщност това бил проблемът му. Другите облаци като плачели и все гледали надолу, свели тъжно глави и като отворели очи да позатрият малко сълзите, долу виждали хора, които разпервали ръце от къщите си и възкликвали: „Е, най-сетне да се освежи малко въздухът, да се напои земята… Хубава година ще е!“. Тогава облаците се усмихвали и спирали да плачат, щастливи, че с нещастието си са донесли щастие на други. Това били добри облаци, обаче всички завиждали на нашия тъжен облак и го заобикаляли и не си говорили с него, защото той вечно плачел. А те като видели щастливите хора и се усмихвали и спирали да плачат, а така не можели да даряват повече радост и това ги натъжавало. Те искали да дават повече щастие, но не можели, защото като се усмихнат и ги държало поне известно време. Точно затова толкова му завиждали и си мислели, че той вечно е с навирен нос и вечно е щастлив, защото може да плаче постоянно.
Един ден обаче пред нашия тъжен облак застнало едно малко игриво пересто облаче. То още било дете и не било събрало достатъчно сили, за да плаче. Всъщност истината е, че било дете щастливо от живота, от галещия въздух и меките лъчи на слънцето и нямало причинйи да плаче. Като видяло плачещия облак, то не се учудило и продължило да си играе и да го обикаля, и така се овлякло, че дни наред си играело край него, а той не спирал да плаче. Тогава облачето се зачудило.
- Мама и тати никога не плачат с дни… – казало то с детското си гласче на облака.
Той не отговорил.
- А ти защо плачеш толкова?
Той пак не отговорил.
- Ама ти да не ми се сърдиш, че така все край тебе тичам? Аз само си играя! – продължило мъничето.
- Не ти се сърдя! Просто съм нещастен и не искам и на теб да предавам нещастието си!
- Ама защо си толкова нещасен?!
- Ами защото по цял ден плача и не мога да спра, а всички други като твоите мама и тати спират…
- А ти защо не спираш?
- Не знам! – отвърнал тъжно облака – А те защо спират?
- Ами мама един път разказваше на една стара дружка от детството, че много се радвала, когато минавала над еди коя си долина, защото там хората понякога дори скачали от щастие, защото само тя минавала от там, обаче много рядко. И тя като ги видела и не можела да не се усмихне…
- Хората се радвали? Че защо? – Попитал облакът.
- Ами защото плаче и им дарява водата, която ги прави щастливи. – отговорило нищо неподозиращото мъниче.
- Ама те наистина ли се радват на сълзите ми?
- Да, просто погледни и се вслушай!… Виж, виж онази къща – децата! Виж как шляпат пощурели от топлия дъжд!
Облакът се престрашил и погледнал надолу. Видял усмихнатите тичащи в надпревара със себе си и викащи от щастие деца. Не се сдържал и се усмихнал. След миг спрял да плаче за първи път откакто се помни.
А малкото облаче се разплакало за първи път от щастие, че дарило щастие на друг. След време малкото облаче се оказало най-щастливят облак, обикалящ нашите небеса, защото то плачело, когато правило хората щастливи и затова никога не било тъжно, защото то се разплаквало, когато вижда хората, очакващи дъжд и не спирало да плаче, докато не ги направи най-щастливите хора на света. После се радвало на това и никога не било самотно като големия облак, защото те винаги летели заедно и правели света щастлив.
А другите облаци продължавали да завиждат и да бъдат тъжни, защото не искали да разберат тайната. „Тя не е никаква тайна!“, викали си двата облака. „Ние искаме да ви разкажем…“, но другите бягали. „Какво пък“, казва ли си те, „Ние правим всичко по силите си,а те да правят каквото пожелаят… Живеем в свободни висини!“
Живеем в свободни висини!
Надявам се, останахте доволни от отделеното време! Сладки сънища!
Veselin says:
А ти срещна ли вече твоето малко щастливо облаче ???
:) says:
Честит имен ден, Ванка! Пожелавам ти сълзите на малкото облаче!
:):):):):):)):):):):):)
veselin says:
Четит имен ден и от мен. Да си жив и здрав и повече щастливи постинги нали ?
wankata says:
Благодаря за честитките! Веско, моето щастливо облаче съм го срещнал отдавна!
Впрочем ти получи ли ми честитката в Кюто?
Усмивка, би ли се представила?:) Благодаря ти за честитките и пожеланието – сълзите ги има нерядко, пък сега като станат и щастливи съвсем ще ми олеква на душата от тях:)
Хихи, радвам се, че ви е харесала приказката(Вие не го казватем, ама аз си знам)
Живи здрави всички!:)
wankata says:
Мали мали мали бегай, аз два дни да не си проверя блога и то колко коментара се навъдили:) Бихте рекордите за една година и отгоре….:))))
Усмивка става ми все по-интересно, кой се крие зад теб:)
Веско, на въпросите ти относно Коледната приказка ще ти отговоря тук, защото иначе рискувам да го не видиш…
Всяка прилика с действителни лица НЕ е случайна:) Естествено, че онези мисли, дето изплашиха духчето разказвач са на едно друго духче разказвач, което пък създаде духчето разказвач:) Май объркано стана:)))
А що се отнася за онези очи. Не прочетох историята. Ще го направя скоро. Очите ме изплашиха. Те съвсем не са празни. Видях една обладана от болка, омраза, неразбиране, ярост, безсилие душа. Душа, която вече се е самоубила и е предала прахта си на мисли и чувства, които ще убият и всичко, което още диша…
Тези очи са страшни. Помниш Луната среща слънцето, нали? Помниш ли момента с потъването, с попиването на чуждата болка и с разпространяването й. Тя те дърпа надолу и ти дърпаш всичко след себе си. Тези очи ще сеят много болка…
Не са виновни… животът е виновен…
Това е от мен, Вескич. Жив и здрав.