Иван
пт 10 мар, 2006
Когато тя затвори вратата,
а аз останах насаме с празната чаша,
осъзнах, че никога не са вървели нещата,
но и че няма от какво да се плаша,
защото нищо не остана за губене,
защото животът ми отново загубен е…
И след тихото хлопване
сякаш нищо не се е случило,
сякаш нямало е на токчета потропване
и не се е получило, защото не е било.
А то, за добро или зло,
остана във спомена ярък,
но във спомена няма я вярата,
която ме правеше жив.
И привидно щастлив
стоя пред празната чаша,
във телевизора вперил погледа сив
и знам, че няма защо да се плаша,
защото светът зад завесите бил красив…
Иван Иванов – Ванката, Кьолн 10.03.2006
Случайна says:
Хм. Много ме развълнува това стихотворение.