Самотна прашинка,
на земята саминка,
от вятъра носена-
сърцето като восък е,
душата цялата е слънце,
а любовта й зрънце,
колкото Вселената голямо.
Вечно ти говори, а го мислиш нямо.

Обикаля и те търси,
спира се в очите ти,
макар че бърза.
Изпива тя за миг сълзите ти
и оттогаз насетне ти си вързан,
и гониш вятъра – със него нея -
малката прашинка и магична фея.
А горите песен тъжна пеят
и насочва те луната във нощта,
и надежда дава ти дъжда,
защото всяка капка носи топлината
на отминалото лято.

А прашинката лети от вятъра поета
и не му остава нищо на поета,
освен да я възпее с думи прости,
бедни, недостатъчни и постни,
но със тях душата си да пусне
да я дири и…докосне…

Иван Иванов – Ванката
26.03.06

3 Responses to “Докосване”

  1. 2:27, 29 март, 2006 р.
    Someone says:

    Аплодисменти…

  2. 2:58, 29 март, 2006 р.
    wankata says:

    Благодарски!

  3. 6:29, 2 април, 2006 р.
    LeeAnn says:

    Поздравления за лиричната ти душа!
    Пази я!

Вашият коментар