Случвало ли ти се е да вървиш и да си мечтаеш за всичко онова, което някога отдавна, ако не беше, или пък ако беше, или ако някой друг беше или не беше, щеше, стига да… ама не стига…?

Беше хубав слънчев зимен ден. Само лъсналите черни клони на дърветата подсказваха, че е зима. Всичко останало беше засмяно, озарено от нетипичното зимно слънце. Само аз не бях засмян и озарен – бях начумерен и заслепен от някакъв голям жълт обект, който ми бъркаше в… очите… И си мечтаех за всичко онова, което беше и не беше, щеше и не щеше – в общи линии се чудех как да си губя времето, да не свърша нищо полезно и въпреки това на края на тягостния ден, сядайки в безсмислено голямото и ненужно удобното кресло, да си кажа: „Ей, днес мечтах! Вие колко често мечтаете? Хубаво е поне веднъж седмично да се мечтае! Днес беше хубав ден!“ Хубав – трънки… Какво нещо е самозаблудата, а? Но аз иначе обичам… Просто не точно днес… А вие обичате ли? Жал ми е за вас! Не, за мен не ми е жал – аз само днес не обичам… Така де, утре може би ще кажа същото, но утре си е за утре и не се брои… Егоист? Не! Аз ако бях егоист нямаше да мечтая, защото това дето щеше и не щеше, вече отдавна щеше да е. И така нататък.

Онзи големият жълт гад спря да ме чумери и заслепява, затова аз се прибирам в безсмислено голямото и ненужно удобното кресло, а вие правете там каквото си правите, стига аз да не знам – всичко е наред…

Иван Иванов – Ванката

24.11.09

Вашият коментар