„Хан Аспарух си забил копието с думите „Моя страна, моя България!““. Но „след освобождението България била пълна с либерали и консерванти.“
Това са извадки от матурите, където средният успех падна до среден 3. Е, така де, все пак е среден успех…

И сега, хиляда и колко години по-късно ние пак забиваме копието със същите думи. 111 метра копие, да се гордеем с копието си. Забиваме го и… се ражда гордост. И ако трябва пак ще го забием, та пак да се роди. Такава е ролята на копията.

Не ми пречи копието на г-н Караколев. Малко ме дразни извратеното разбиране за преместваем обект, както и оправданието му, че ей там на 300 метра един хотел, а от другата страна едно имение… Та сега поредният незаконен обект започна да ни дразни. Дразни ме, защото е прав. Имаме системен проблем и той няма да се реши като го спрем човека да си развява копието.

И понеже всичко се върти около гордостта (не около копието, както повечето си мислят): Аз много искам да се гордея с хората в моята родина, обаче ми е много трудно. Не говоря за родината, а за хората. Земята си е земя – чудна като всяка земя. По-чудна от всяка земя, защото си е моята си. Обаче хората я правят тази земя магична. Ама не я правят.

Ето какво ще ме накара да се гордея, че съм българин:

  • Да спрат да ми свирят, когато намаля, за да спазя ограничението на пешеходна пътека.
  • Да спрат да ми обясняват, че то няма канализация, но имотът е на топ място, защото мога да си излея лайната директно в реката!
  • Да построят квартал за млади семейства без улици, тротоари, детски площадки, градини и училища, да, и без канализация, и всеки един апартамент в него да остане празен и ненаселен.
  • Да виждам повече хора, които излизат събота заедно, почистват си двора, общите части, тротоара (ако е дал Господ) и улицата, грижат се за красива градинка, която да радва и тях, и минувачите, вадят по една бира и се забавляват заедно, празнувайки красотата, която са сътворили заедно.
  • Учителите да спрат да бъдат възприемани като обслужващ персонал.
  • Да си умен и красив да спре да е порок.
  • Да не наричат малката ми дъщеричка „гъз“, защото съм ги помолил да си вържат кучето, което я плаши.
  • Да не се налага да умра, за да ми обърнат внимание от компетентните органи.
  • Да спрем да се мразим.

Да, мисля, че всичко се свежда до последното – да спрем да се мразим. Ние българите се мразим и в омразата си се изяждаме и правим това райско кътче най-ужасното място за живеене.

Излиза, че единственият шанс да започна да се гордея, че съм българин, е да спра да съм българин.

Сега разбирате ли защо умно-красивите не разбират защо искате да си веете копието, г-н Караколев? Разбирате ли защо повечето от тях отдавна не живеят край Вашето копие? И много от тях вече имат чужди паспорти, въпреки че сме в Европейския съюз и всъщност нямат реална практична нужда от тях?

„Българино, събуди се!“ – това пишеше на една стена на къща, покрай която минавах всеки ден на път за училище рано сутрин. От малкото графити, на които всеки път се радвах.

Събуди се, българино! Осъзнай се! Не сме джендъри, не сме умни, не сме красиви, не сме перфектни. И ти не си. Обикновени хора сме, водени от копнежите и делюзиите си. Единственото, от което имаме нужда, е малко любов и благата усмивка на човека до нас. Точно толкова малко му трябва на всеки един човек. Дай му тая усмивка, бе българино, дай му я тая любов на тоя отсреща! Не го обиждай, не го бий, не му викай, не му свири, не го мрази. Усмихни му се, махни му и извикай: „Карай, брат, случва се!“ и си живей, и си свиркай, и бъди щастлив! Бъди щастлив българин! Бъди горд, че си щастлив българин! Па дори да си нямаш копие…

Вашият коментар