Цвете, искаше да знаеш защо онова така променено място ме мъчи?

Беше права, че ме мъчи – не случайно го няма в предния пост – просто го бях изтрил от съзнанието си… Ивчо Мангъров обаче прочете един вече стар пост, където пиша за последното си Сбогом с човека, който терзаеше съзнанието ми през онези мигове пред музея…

Бел.Авт. прочетете http://utopia-bg.blogspot.com/2004/07/blog-post_10.html за да разберете това тук…

Това място олицетворява моето детство, онази съзнателна част от детството, която те изгражда като личност, която все още не се е сетила да ти подреже крилата, да те обезчести и смаже, сякаш си веригата на колелото на живота;)…

Онова прекрасно розово детство, което прекарваш в мечтание.

Онова прекрасно розово детство, което прекарваш с приятели.

Онова прекрасно…

Онова прекрасно детство аз прекарвах с един човек там, пред музея, стояхме и мечтахме, стояхме и говорихме, стояхме и мълчахме, разбирахме се дори без думи… бяхме близки… дори, когато аз отново сменях посоката на моето развитие, той оставаше вечно с мен… аз също, макар и да не го осъзнавах… много го наранявах, много го болеше, но в крайна сметка винаги се връщах при него, а той винаги ме приемаше… тогава той беше онзи мой тих пристан…

Той наистина беше тих, незабележим за околните, но ако се поровиш в душата му, то… ами мисля, че тя е най-скъпото съкровище на този свят… беше………………………………………………………

Тогава плочите пред музея не бяха разбити, оградата и боята, която обозначаваше докъде е „забранено“ или каквото там беше идеята я нямаше, за сметка на това имаше парапет на онова квадратче, което приличаше на тераска и имаше голяма дълга пейка точно там където е оградата сега… Всеки ден след училище, независимо от смяната, в която бяхме, ние отивахме там, обсъждахме нашите болки, обсъждахме радостите си, обсъждахме копнежите и мечтите си, градихме един общ свят на щастие, което всемирът не познава, свят, в който господари бяха все още чистите ни сърца, свят, в който определящо беше единствено и само щастието – променлива величина, която обаче познаваше само възходящата градация…

Един ден, когато отидохме там, пейките ги нямаше…

Сега, когато го гледам от този момент, това беше началото на края… това беше може би година преди да се разделим… може би повече? може би по-малко? Не знам!!!!:(((( Защо така ми изневерява паметта… Бяхме много съкрушени от промяната – някой сякаш бе откъснъл парченце от онзи имагинерен свят, в който се потапяхме, сякаш някой ни беше откраднал руля… Какво са едни пейки?! Какво е един парапет?! Какво сме ние?! … Това беше нашето прекрасно място и някой беше влязъл в него – може да е било тъпо, може да е било детско, но това си беше нашето място и никой нямаше право да го променя!….

Е, промени се…

Тук някъде сигурно още пазя онези две картички, които ми прати преди втората операция… Чирака иска пак да ме оперира…….

Чирака беше доктор Чирков…

Господи

защо ми взе

не мога повече

Вашият коментар