Бая време не съм писал тук, така че си нямам никаква представа откъде да го подхвана и дали туй дето ще го подхвана не съм го писал вече…
Да започнем от болестта дето ме тръшна на легло! Прибирам се аз петък вечер, доволен от изпитите кафенца и прекараните чудесни мигове с тоз онзи (под „този“ и „онзи“ визирам една единствена перзона, която все още не ме е напуснала и която като че ли вече не е просто най-добрата ми приятелка, ами май единствената най-добра приятелка – ММ)… Та връщам се аз вкъщи, изпрасквам си половин тенджера от „Вкусутиите на Мама“ и се тръшвам хипер изморен и със странни болки в стомаха да спинкам. Не щеш ли настава сутрин, слънце изгрява, 7 я има я няма, а аз вече съм буден, с ужасни болки в стомаха, тиква като след 4 мастики, две водки, една бира и квото е останало по/д масата… Няма да споменавам, че нямах сила да стана от леглото и да се добера до онова свято място, което всеки дом има и, в което обикновено се раждат най-добрите идеи:)
Та това продължи цял ден! Братлето бе така добро да ме закара до болница, където ме заплашиха, че ако до вечерта не ми е минало ще играе ножа – демек ще ходя до хирургията. Дотътрихме се до вкъщи, аз направих фигура самолет и се проснах НЕелегантно на леглото, заобиколен от всякакъв вид хапчета и витамини… Е, вечерта не ми беше минало, не вече не болеше като че ще раждам и имах изполинската сила да стана, да си пусна компа и да си направя нова листа на уинампа. Като се събудих на сутринта нямаше и помен от болест, а като нагълтах няколко сандвича, тъй като предния ден бях на един чай, половин чаша витамини и малко минерална вода, вече даже се чувствах и силен:) Доказателството бе фактът че не просто сам си направих закуската, а че даже лъснах кухнята след това, до степен да не си личи предходното действие;)
След това си седях цял ден вкъщи и чаках момента да се срещна с Мари и да й направя предизпращане…
После отидохме на вълнолома – с нея и братчедката, пофлиртувахме с рибарите, перверзничахме(как ли се пише това?) с вибрацията на телефона ми и с други мои атрибути….
беше приятно, забавно, малко меланхолично, леко носталгично, но аз лично ще си го обичам, защото ме топли, а и връща онова ужасно чувство в стомаха, когато нещо не е наред, което колкото и да проклинам, ме кара да се чувствам такъв, какъвто съм…
Не че знам какъв съм…
Днес всичко пропадна
Въртяха ме оттук оттам, някой хора не ги виня, на други съм бесен…
Важно е, че вечерта се срещнах отново с наш’та п’тшественичка, която стягаше куфари, переше жълти гащички с прасенца и хвърляше сутиени наляво и надясно… Поглезих се с чантата на ЛапТоп-а й, който както винаги ми пълни душата, изпуших няколко цигари в приятната й компания, взирайки се в лампата на съседите отсреща и говорейки странни работи за бъдещето и прекрасните мигове, които СТО ПРОЦЕНТА ще изживее там нейде из норвежко!
Прибрах се вкъщи, хапнах страхотната баничка на мама, поговорихме си малко, гледахме филмче и сега ви пиша…
Аааа, на прекрасното създание, на което днес казах ДО ВИЖДАНЕ й дадох едно писмо, което трябва да отвори в деня, в който се връща:) Да видим дали ще се справи с поетата задача;)
Обичам ви всичките, всеки по своемо, но всички по равно, защото светът е един, но ние сме много и требе се бичкаме, че да ставаме повече;)
Амин!