Тези два дни не ми се случи нищо особено. Но всъщност ми се случиха много неща. Преди малко четох блога на Йовко, в който пишеше, че в България се случва нещо, ако си го случиш ти. Та и аз така – случвам си някои интересни работи, лични, полулични, съвсем не лични, но както е известно на всички, истината има много лица. Така че днес смятам да ви напиша личните неща, пречупени през странната призма на болния ми мозък така, че да не се докопате до най-съкровената ми информация, а само до това, което искам да ознаете.
Май много глупости издрънках, така че караме директно.
Вчера прочетох една моя малка книжка, сборник от импресии, свързани от една обща идея, един общ герой и тн. Писах я преди три месеца, разбира се не е видяла бял свят, освен много тесен кръг от приятели – всичко на всичко трима на брой. Сега започва нарцистичната част:) Аз по принцип имам навика да не си харесвам нещата, които пиша, след като мине някакъв период от време и те престанат да са актуални за мен. Когато вчера седнах да я чета, този период вече беше минал. Останах изумен от влиянието, което тя оказа върху мен. Какво ме грабна ли?
Ами имаше неща вътре, които ми дадоха дълго търсени отговори на често задавани въпроси, въпроси, които си задавам през последния месец и половина. Нямах идея, че аз съм знаел отговорите, още преди да ми се наложи да се запитам за въпросите, но се оказа така.Erstaunlich:) Освен това имаше няколко неща в тази скромна книжка, които въобще не можах да разбера(отново ще обърна внимание, че аз съм я писал). Странно, нали? Да напишеш нещо, а да не знеш какво си искал да кажеш…. Може би някой друг ще ми обясни, ако има нещастието да я прочете;)
Отново се нервя на своите учители и те се нервят на мен. Това няма да го коментирам.
Днес, докато си пушех спокойно цигарата след първи час, дойде едно момиче при мен и ме попита защо гледам толкова тъжно. Втори час свободен. Видя ме един приятел и ме попита защо гледам като сумнамбул…
НЕ ЗНАМ БЕ ХОРА! НЕ ЗНАМ!
Бях се сбъгал нещо, без видима причина. Ама невидима сигурно ще да има. Няма как…
После дойде ОБВто:) Да съобщя на всички, които още не са прочели блога на Калоян Доганов: Сбирката се пренася в Морския вълк – намира се в една пресечка под шишковата градинка. Е там сме:)
Беше както винаги приятно. Ще спестя подробности. Те не са важни. Помечтахме малко за бъдещето, повъздишахме по миналото, понапсувахме настоящето – съвсем стандартната процедура, така да се каже:)
Имам работа да върша сега, но смятам да се поогледам в библиотеката си и да захвана някоя книжка. Няма да е Булгаков, щото пак няма да мога да го завърша и ще се депресирам тотално….
Хора, вярвайте в мечтите си!
Стремете се!
Искайте!
Няма нищо лошо в това да искаш, но трябва да напомня, че има много добро в това да даваш…
Иска ми се сега да поработя по някой от безбройните си литературни/уеб/училищни проекти, ама ще си дам таймаут. Главата ми е станала по-голяма отколкото раменете могат да понесат.
Изгарям от желание да ви кажа нещо, нещо, което да ви накара да не спите тази вечер, да ви накара да се замислите, може би да се натъжите, може би да се усмихнете, а може и да ме напсувате… Ама недейте да четете така бързо и заинтересовано – няма да ви го кажа:) Няма да е днес, защото сега просто имам онова прекрасно гъделичкане в стомаха, което сега ще подплатя с някоя приятна книжка за лека нощ. А както всички знаете, аз сънувам нещата, които не съм успял да направя. Така че когато си понанкам и премисля въпросното нещо, което искам да ви кажа, утре просто ще ви го кажа:)
(тънък намек да четете и утре и да не ме забравяте:))
Послесловче: Заглавието на този пост е заглавие и на книжката.
Второ послесловче: Не е невъзможно луната да срещне слънцето! Но не е възможно да не се разделят след това…