Приказки за деца, та приказки за деца. Кой реши, че приказките са за деца? Кой реши, че приказките са от възрастни? Глупав човек! Объркан човек! Всичко е наопаки! Всъщност приказките са от деца и са за възрастни! И това е толкова очевидно! Вие да сте виждали възрастен да лети на вълшебно килимче? Или възрастен да търка стари лампи с различна цел от тази да забърше праха, та да не се злепостави пред гостите? Или да търчи след някакво вълшебно цвете да спасява света? Виж, с феите е малко по-различно, но там вече приказката е за възрастни… Както и да е, мисълта ми е, че това е пълен абсурд! Приказките са от деца и са за възрастни и точка по въпроса. Децата може да са на 30 и 40, че и по две, няма никакво значение, но са деца и деца ще си останат завинаги. И пишат с душата на дете и с едничката надежда някой възрастен, докато си въобразява, че чете тая приказка на детето си и го учи на някакви неща с нея, да успее да чуе приказката, да я усети, да заживее в този магичен детски свят поне за малко, да се върне към онова истинското, чистото, позабравено дете и да се усмихне. Ама не, защото трябва да се усмихне. И без да му пука, че усмивката създава бръчки! Да се усмихне щастливо, до ушите, и да заподскача край някое магическо езеро с някое вълшебно девойче и да гонят магични същества, които разказват вълшебни приказки за вълшебни страни и все такива едни магични и вълшебни детски работи, от които кожата ти се опъва, бръчките изглаждат, гънките в мозъка също и всичкото това преобразяване завършва със серотонинова инжекция и непринуденото щастие, което само едно дете може да си дари. Ето затова не са от деца за деца – децата нямат нужда някой да им разказва приказка. Те живеят в приказка.

И така, понеже разказвачът на приказки обича, обича както никога досега не е обичал и е щастлив, щастлив е както никога досега не е бил щастлив, и разказвачът на приказки отново се е превърнал в едно малко дете, което живее в приказка… та понеже разказвачът на приказки отново е малко дете в голям приказен свят, днес приказката ще е за вълшебното камъче.

Забелязали ли сте, че децата много обичат да събират камъчета? Около мен няма много деца, но всички до едно събират камъчета! Под всякакви предтексти. „Тате, виж това камъче! Ще го взема за колекцията на кака!“; „Стига бе, тате, няма къде да ги слагаме вече тия камъни…“ Забелязали ли сте, че и възрастните обичат да събират камъни? Полускъпоценни камъни, скъпоценни камъни, лъскави камъни, блестящи камъни, всякакви безумни камъни… Като се замисля за това и всеки път се чудя защо се казва, че са дървари, при положение, че са каменари… Ама пълни каменари! Както и да е, това е друга приказка.

И малки и големи обичат да събират камъни. Има само една разлика между тях. Малките не държат, даже изобщо не ги интересува дали камъните блестят, лъщят и струват нещо. Защото малките събират вълшебни камъчета. Те знаят кои са вълшебните камъчета! Понякога са кръгли, друг път са ръбати, трети са ронливи, четвърти просто сиви… Но всички те са вълшебни в мъничката шепа на дете. Защото детето, едно от малкото създания, което знае какво означава преливаща и безусловна любов, ги прави магични с топлината и любовта си, с абсолютното си нежелание да приеме което и да е от тези камъчета за грозно, недодялано, тежко, безсмислено в съществуването си.

А какво им е вълшебното на камъчетата ли? Ами когато се стопли и се почувства обичано, всяко едно от тях започва да шепне приказка на дланта, която го е приютила. Всяко своята си приказка. Приказка за бързи реки и далечни земи, за незнайни същества и хиляди, хиляди години отлетели за миг…

Онова малко момченце все пак не изхвърли камъчето, както татко му заръча. Стисна го здраво в ръка и го стопли. И то зашептя.

Едно време, преди много, много лета, на това място течеше буйна река. Десетки села се бяха струпали около нея, кипящи от живот благодарение на нея, обичащи я, пазещи я, грижещи се за нея – с ритуалите си, с молитвите си, с всичко, което е по силите на малкия човек. Дълго време пътувах в коритото на реката, докато един ден не ме изхвърли на брега си, някъде тук наблизо и не ме остави там. Защо реши така реката не знам, но знам, че каквото тя реши е винаги правилно, дори да не можем да прозрем намеренията ѝ и затова си останах и на брега, без да моля, без да питам. Слушах птиците и бях щастлив. Когато си в реката, птиците се чуват заглушено, понякога даже въобще не се чуват, липсваха ми птиците…

На това място реката беше особено красива. Една върба бе надвиснала над водите ѝ и се оглеждаше суетно в нея. Самата река чупеше елегантно снага точно там и се скриваше в гората от погледите. Изглеждаше вълшебна и недостижима. Отсреща имаше тучна поляна, изпълнена с безброй много цветя, неземна красота, а когато вятърът духнеше от отсрещния бряг, се носеха аромати, които бяха способни да опият и най-земния човек на земята!

Сега разбирате защо това беше любимият бряг на онова момче. Идваше почти всеки ден. Сядаше до сами мене и просто стоеше там. Понякога даже не гледаше. Слушаше реката и дишаше дълбоко. Главата му, отпусната леко назад, изглеждаше спокойна, сърцето му обаче биеше силно. Усещах го по пулсирането на дланите му, които го поддържаха близо до земята, на милиметри от мен.

Сърцето му биеше за нея. Опиваше се от аромата на любовта и цветята, затваряше очи и танцуваше с нея на отсрещния бряг, пръскаше я с бистрата вода на бързия поток, учеше я да прави жабки, хвърляйки някой от нас отново във водата, давайки му шанс да открие нови светове. Реката го приютяваше безукорно и започваше да го вае по пътя си, по пътя му, да го променя, да го прави по-красив, по-истински, по-богат.

Сърцето му биеше за нея, но идваше винаги сам. Понякога имах чувството, че ще се пръсне на хиляди парченца, ще отлети към нея и ще ѝ позволи да го вдиша, за да остане вечно там – тих и спокоен като езеро.

Един ден отново чух стъпки в гъстълака до брега. Появи се моят приятел – момъкът, но лявата му ръка беше странно изопната назад. След секунди видях, че всъщност стиска силно нечия друга ръка, и след още само миг я видях. Тя застина там, тъкмо изскочила из гората и спря да диша. Просто стоеше там – бяла и тиха, забравила да тупти, да диша, да живее, но жива, така жива! Очите ѝ бяха станали големи като луната и искряха като нестинарски огън. Нямам никаква представа колко време стоя така, но мисля, че това беше най-дългият едничък миг в живота ми.

Момъкът не гледаше напред, а гледаше към нея. Той вече познаваше
магията на мястото, живееше с нея, носеше я в себе си. Сега искаше да
опознае нейната магия, да скочи в очите ѝ, да се пъхне до сърцето ѝ и
да започне да пулсира с него. Затова стоеше и я гледаше, също толкова
захласнат и неземен, както тя гледаше реката и поляната. Той беше
намерил своя рай. И танцуваше в очите му.

Седнаха на брега, отново до мен – той от едната ми страна, тя от другата, опрели длани една върху друга на милиметри от мен. Отново чувах сърцата им, но пулсът беше един. Сякаш само едно от сърцата биеше. Не знаех, че това е възможно.

На следващата сутрин отново дойдоха. Говореха си, смееха се, мълчаха, обичаха се и пак мълчаха. Събуждах се всяка сутрин, малко преди изгрев и започвах да си представям как те ще дойдат и какво ще правят и колко ще са щастливи и как ще правят и мен щастлив и чаках, чаках в захлас, рисувайки си всички тези красиви моменти, които ме очакват.

Една сутрин се събудих точно както всяка сутрин – малко преди изгрев. Но имах странно усещане. Не можех да си представя какво ще се случи през деня. Мислите ми постоянно бягаха и децата не можеха да дойдат на плажа, колкото и да се напъвах, те не изплуваха в мечтите ми.

Малко след това чух шум. Погледнах напред – към поляната с цветята. Напрегнах всичките си сетива в нощната тъма и видях сянката ѝ. По онова време, както и сега имаше много завистливи същества, които не можеха да преживеят чуждото щастие, ослепели за своето собствено. За разлика от днешните завистници обаче, навремето онези имаха могъщи магически сили. Кой им ги беше дал, защо им ги беше дал – не знам, но ги притежаваха. Те и днес са магьосници, но силите им са нищожни в сравнение с онези времена. Днес само малко доброта и любов е достатъчна, за да запрати всичките им магии в небитието, но тогава и най-силната любов беше безсилна срещу злите орисници.

Видях сянката ѝ и знаех, че е вещица. Направи кръг от жито около себе си и се завъртя три път в него, после започна да ходи по кръга, който бе насипала около себе си, после легна на земята, после излезе от кръга, хвърли нещо в него, скочи обратно вътре, наведе се, разпери ръце нагоре, зарови ръцете си в земята, мърмореше несъществуващи слова и след миг изчезна.

Бях обезумял от страх! Как да ги предупредя, как да им кажа да не идват, как да им кажа да бягат надалеч – колкото могат по-бързо, колкото може по-далеч, на край света и отвъд него, отвъд края на реката!

Изведнъж земята се разтресе, подскочих, доближих се малко до реката, тя се разпличка, развълнувана от треперещата земя и ме прегърна. И когато ме прегърна, аз се сгуших в обятията ѝ и ѝ разказах всичко. За този едничък безкрайно дълъг миг. Земята се успокои, но реката остави една капка от себе си върху ми – така, докато не изгрееше слънцето, ние оставахме свързани.

Реката беше много мъдра. Аз бях живял предълго, а тя бе живяла хиляди пъти повече от мен и бе видяла хиляди светове повече от мен. Когато ѝ разказах какво съм видял, тя вече знаеше какво ще стане. И ми разказа. Пламнах целият, почти я изпарих от себе си и малко преди тя да отлети по пътя си, тя ми каза да бъда спокоен и че с огъня си ще спася любовта им и тях самите. Не знаех какво има предвид, но знаех, че реката винаги е права, оставих я да отлети и да продължи пътя си, а аз зачаках треперещ слънцето да изгрее. За първи път в живота си исках нощта да почака малко, да се заплесне, да забрави да си тръгне…

Но нощта не ми обръщаше внимание, бавничко започва да се изплъзва от долината докато накрая слънцето не я натири на сами края на света и не започна да ме изгаря, както никога досега. Не след дълго момъкът изскочи от гората, стискайки приказната си девойка за ръка. Бяха се разлели в усмивки и звъняха.

Разхладиха ръце и лица в реката, пречистиха се и отново седнаха до мен. Тогава изведнъж поляната отсреща пламна в огън. Те впериха очи в него без да помръднат, замлъкнаха, лицата им станаха безизразни, станаха по-бели отвсякога. Не усещах повече пулса на дланите им. Бяха започнали да стават студени, опитвах се да ги стопля с огъня, който кипеше в мен, но безуспешно. Бяха се превърнали в камък.

Пламнах като слънцето! Исках да изгоря ръцете им, да ги превърна в пепел, да се разпръснат по реката и да отлетят далеч от тук. И тогава изведнъж се почувствах изпълнен. Светът ми стана сякаш хиляди пъти по-голям. Едва тогава разбрах какво е имала предвид реката.

Те станаха целите на пепел и отлетяха със реката, но една мъничка частичка от него – един цял свят, събран в една мъничка душа, се пресели в мен. Заживя в мен, тихо и спокойно в очакване.

Нейният свят също бе спасен от друго камъче, в което тя се сгуши, чакайки търпеливо.

И така минаха хиляди години на раздяла. Аз все още нося душата му с мен, говоря му, знам, че ме чува, разхождам се понякога в световете му, надзъртам в мечтите му и плача за него, за нея и за реката, която отдавна не тече от тук…

Момченцето стисна камъчето още по-силно в длан, погледна почти разплакано баща си и с най-мъжкия и сериозен тон на света му отвърна: „Няма! Ще го взема! То е за кака!“

Баща му го погледна учуден от гласа, който досега не бе чувал, погали го по главата, усмихна му се, хвана го за другата ръка и закрачи към къщи, без да му каже нито дума. Детето не се усмихна, но беше щастливо, продължаваше да стиска с все сили камъчето в малката си длан и дърпаше баща си в желанието си да стигне по-бързо до дома.

Пъхнаха се тихичко в малкия апартамент. Носеше се ухание на майчина гозба, на топлина и уют. Детето не събу обувките си, шмугна се между вратата и краката на баща си, изтича в стаята на сестричката си без да чука, протегнало ръка напред и без да ѝ каже нищо я хвана за ръка, разтвори дланта ѝ и постави камъчето в нея, гледайки я с най-голямата усмивка, на която беше способно.

Момичето погледна в дланта си и видя сияещото камъче. Прегърна малкото си братче, качи го на леглото, от което тя самата стана, обърна се към шкафа, отвори една магическа сива кутия за обувки и се взря в нея. Стоя така минути и просто гледаше в кутията, стискайки силно камъчето.

След това изведнъж излезе от вцепенението си, посегна с другата ръка към кутията и изкара едно камъче, хвана го с два пръста и го насочи към прозореца. Огледа го хубаво, усмихна се и извика: „Това е!“ Стисна го силно в дланта си, после го стисна още по, силно, после събра длани и камъчетата се докоснаха. Малкото ѝ братче плясна два пъти с ръце.

Когато кака разтвори отново длани, камъчетата вече ги нямаше. Децата се погледнаха дяволито – бяха най-усмихнатите деца на света. Погледнаха се и се стрелнаха тичешком в другата стая – при родителите си. Настаниха се край трапезата и един през друг започнаха да разказват за момъка и девойката, за злата орисница, за реката, която била текла тук преди много, много години, за камъчетата, за магията, която бяха развалили след толкова много лета…

Родителите им посръбваха от супата и току се споглеждаха, усмихвайки се. Не разбираха нито дума, но бяха доволни, че децата им са щастливи и това им беше достатъчно.

Разказвачът на приказки

18.01.2013

Вашият коментар