lgМъка²

Когато джини си тръгнал от приказната страна, той вече не бил същият. Сърцето му престанало да се лута в търсене на себе си, а умът му бил изпълнен с позитивизъм и вяра в изначалното добро у хората и света. За хората около него това отношение било наивно и дори глупаво. Често му се присмивали заради невероятните истории, които разказвал, твърдейки, че ги е преживял наистина. Не рядко го съжалявали, смятайки, че главата му не е наред след дългите години прекарани в скитане и лишения. А трети просто се възползвали от добротата му без да се интересуват, дали това ще го нарани, дали би пострадал по някакъв начин в следствие на техните действия. Той бил просто поредният смахнат, от който можели “да намажат нещичко”.
Но Джини не се притеснявал от това. Той знаел, че историите му са истински, че вълшебното цвете наистина съществува, знаел какво е истинска красота и какво е безусловна доброта. Чувствал се добре в кожата си и това му било достатъчно, за да продължи напред, независимо от отношението на околните.
Тъжното било, че към презиращите той се отнасял като с крале, изтъквал положителните им качества, защитавал ги пред другите, които злословели пред него и правел всичко възможно, за да им угоди, когато пожелаели, а те от своя страна започвали да го ненавиждат още повече, ядосани, че не могат и те да бъдат великодушни като него.
Както и да е. Джини се задържал доста време в едно градче. Живеел в бедна колиба и се изхранвал със знахарство. През дългото си пътуване преди да намери страната на феите, Джини бил срещнал един шаман, който го посветил в чудото на билките и го научил как да ги използва, за да помага на хората. Сега това му било от полза и всяка вечер той поглеждал към звездите и ги молел да закрилят стария знахар, който му бил предал това незаменимо знание. Но този живот не траял дълго. След няколко месеца Джини вече започнал да нервничи. Не го свъртало на едно място. Копнеел за разнообразие. За нови хора, нови преживявания, които да му дадат още опит и знания, да изпълнят живота му, да го превърнат в Живот, а не в ненужно съществуване.
Не се чудил дълго Джини, а събрал набързо багажа си и в една звездна вечер напуснал града без да се обади на никого.
След няколко дни път пред него се извисила огромна порта – вход на очевидно богат и красив град. С всяка негова крачка глъчката от града ставала все по-натрапчива, а суетата, която носил на крилете си вятърът, привличала пътника все по-силно. Когато прекрачил величествените порти, Джини спрял, поел дълбоко от прашния въздух на улицата и се огледал. Всички тичали на някъде или се надвиквали в пазарлъка си, попаднали в клетката на собствения си свят, без да се притесняват, защото не можели да видят решетките. Момъкът се почудил дали това наистина е мястото, което ще му донесе това, което търси, но после се сетил, че дори той самият не знаел какво точно търси. Затова се усмихнал и закрачил смело напред.
Джини решил и тук да продължи да помага на хората с познанията си. Намерил една порутена къщурка, в която направо се влюбил, защото била точно до гората и можел спокойно да се разхожда в търсене на билки за чудотворните си отвари.
След като разпитал на чаршията, станало ясно, че собственикът на къщурката отдавна е починал без да остави наследници след себе си. Джини посетил общинарите, които като разбрали, че е знахар, веднага му дали разрешение да се нанесе. Зарадван от приятелското посрещане и благосклонността на хората, той веднага се хванал да ремонтира новия си дом. За по-малко от седмица къщичката от порутена постройка, се превърнала в чист и спретнат дом.
Хората от града не обичали гората. За страшните същества в нея се носели хиляди легенди, от които децата притаявали дъх. Дори на възрастните косите настръхвали при мисълта за грозни вещици и зли таласъми. Джини обаче отдавна не вярвал на подобни истории и воден от любопитството си започнал да изучава тъмните дебри на това природно богатство.
Гората била тъмна и тиха, забравен от цивилизацията райски кът. Тя доставяла на Джини нужното му спокойствие и мир. Тишина и безвремие. Понякога нощем, когато не можел да заспи, той отивал в шубрака и започвал да събира непознати растения, за да ги изследва. Така намерил няколко нови билки. Едни успокоявали нервите, други лекували болка, когато наложиш листата им върху мястото, а трети просто били приятни за следобеден чай. Една приказна нощ, докато Джини се чудел що за растение е поредното му откритие и се взирал в листата му на лунна светлина, в съседния шубрак нещо изпукало. Той вдигнал притеснен глава, но не видял нищо. Огледал се за миг и отново се навел над растението. След минутка обаче нещо отново помръднало там. Той скъсал няколко стръка от растението и се приближил към отсрещния храсталак. Оттам го погледнали две огромни пъстри очи, спря ли се пред неговите за миг, обърнали се и избягали, остравящи след себе си аромата на дъбова кора и гледката на подмятана от вятъра дълга руса коса. Момчето не знаело как да реагира. Не могло да промълви дори и дума. Останал вцепенен от красотата на онези очи няколко минути. Когато се осъзнал, той пъхнал новото растение в торбата си и бавно се отправил към дома. Не виждал нищо по пътя, който вече знаел на изуст. През цялото време мислил за прелестните очи и невероятните коси, които са го гледали притаени в шубрака. Цяла нощ се въртял в леглото, наблюдавайки трепкащите звезди през капандурата. През деня се лутал като муха без глава из къщата, без да успее да свърши нищо полезно. Някъде по обед обаче се сетил за новото растение и решил да го изпробва. Оказало се, че това е страхотна находка. Непознатият храсталак го изкарал от дрямката мигновено. Очите му светнали и в кръвта му се влели непознати сили за живот. Почувствал се по-голям и по-силен, господар на съдбата си. Настроението му се пооправило и той отново започнал да се усмихва на птичките, които весело подскачали покрай него, надявайки се на някое и друго пшеничено зърно. Вечерта, все още под влиянието на новата билка, Джини не можал да заспи. След кратко премисляне на възможностите за губене на време през нощта, той се решил отново да отиде в гората, за да събере още от билката. Но всъщност в сърцето му се таяла тиха надежда, че може би отново ще зърне онези божествени очи, та било то и за един кратък миг.
Така и станало. Докато Джини приклякал от стръг на стръг, за да събира своите билки, до него отново изпукали сухи клони. Той се обърнал и видял до себе си приказна фея, по-красива от всичко, което е виждал. Тя се усмихнала и му подала ръка. Той мигновено я поел и последвал безмълвно съвършеното създание. Жената го завела до една далечна къща на другия край на гората. Направила му знак да влезе, обгърнала врата му с ръце и го целунала нежно. След това го поканила в една малка стаичка с малко легло и печка за дърва. Казала му, че тази вечер ще спи тук, а утре ще си поговорят, целунала го отново по челото, обърнала се и излязла, затваряйки поскърцващата врата зад себе си. Останал без дъх, Джини отново не продумал нищо, а послушно се отпуснал на леглото и заспал. Сутринта, когато се събудил, свещта отдавна вече била изтляла. Тогава момъкът разбрал, че в стаята няма дори прозорци. Поразтрил очите си, които вече привикнали към тъмнината започнали да различават малкото мебели в стаята. Станал и се отправил към вратата, но когато я отворил видял, че зад нея има здрава решетка от ковано желязо, която не можел да помръдне и в най-смелите си мечти. Изплашен той започнал да вика за помощ. Пред него след няколко минутки отчаяни крясъци застнала грозна прегърбена старица, която му се усмихнала и го погалила през решетката по главата. С дрезгав глас тя му казала, че няма никакъв смисъл от виковете му, защото няма кой да го чуе. Разсмяла се гръмко и си тръгнала, оставяйки изплашения младеж сам в тъмното.

PS: А какво ли станало после?;)

За да пишеш приказки, трябва да си щастлив.

Имало едно време една малка страна на края на света, където всички реки се сливали и всички планини се докосвали, където всички равнини се прегръщали и всички морета се събирали, където времето било една никому ненужна точица, а небето никога не било облачно. Тази прекрасна земя била населявана от милиони добри и красиви феи, които правeли света още по-прекрасен, а страната си още по цъфтяща. Силата на тези приказни същества идвала от едно вълшебно цвете, което се намирало точно в средата на страната – на най-високия връх, в най-дълбокото море, сред най-плодородната планина и под най-ярката звезда. За силата и красотата му се носели легенди векове наред сред цялата земя, но тъй като феите били толкова добри, че никой не можел да им стори зло, никой и не се опитвал да намери цветето.
Един ден обаче, един млад момък, снажен и енергичен силен и своенравен, забравил корените си и не можещ да намери място в дома си, решил да дири щастието. Девет години обикалял той в търсене, отчаян и беден, бос и недохранен, тъжен и загубил смисъла. На десетата година чул той в един хан двама старци, мъдреците на селото, да разказват легенди на внуците и правнуците си. Заслушал се момъкът и чул историята за вълшебното цвете, което карало всяка пролет липите да цъфтят и всяка зима пухкав сняг да се сипе от небето, което изпълвало хората с любов и им дарявало вечно щастие. Чул и за прекрасната страна на края на света. Тогава на лицето му грейнало приказно сияние, очите му светнали и смисълът на живота му го пронизал отново. Той хванал овехтялата си торбичка и тръгнал да дири вълшебното цвете на края на света.
Три години се скитал той и на третата година, в третата нощ, когато луната си била в своята трета фаза, той видял нещо невиждано до сега – слънцето и луната се срещнали и светлината им се целунала на безоблачно небе. Виждал той руменеещата синева на изгрева, а луната още стояла на небосклона, очакваща да поздрави новото слънце. Макар и зима, земята била зелена, дърветата отрупани с плод, а след всяка негова стъпка зад краката му изниквали стотици пъстроцветни цветя. Усмихнал се момъкът, разбрал, че е намерил чудната страна и продължил с бодра крачка напред. Видяла една чудна фея странника и отишла да го посрещне. Той замрял пред красотата й – феерична рокля от лека коприна се развявала от топлия вятър, русите й къдрици галели бялата й кожа, а огромните й сини очи светели по-силно и от палещото обедно слънце!
- Какво дириш тук, пътнико, попитала го тя.
- Щастието си, вълшебна девойкко!
Той разказал премеждията си и споделил, че искал да види вълшебното цвете, да го целуне и да вдъхне от великолепието му. Смилила се тя над страдалната душа на момъка и го завела там, където човешки крак още не е стъпвал. Странникът спрял пред цветето, озарено от лъчите на слънцето. Ситни капки роса го окрасявали с цветовете на дъгата. Той загубил дар слово, коленете му омекнали и под напора на силните емоции, които породило това вълшебство у сърцето му той коленичил пред него, навел се и погалил нежно листата му, вдишал от аромата му и целунал цвета му. тогава той си помислил, че не би могъл да живее нито миг повече без да се любува на величието на тази магия и понечил да откъсне цветето.
Но феята, разбрала намеренията му, нежно докоснала ръката му и той се отдръпнал изплашено, осъзнал, че е бил на ръба да съсипе цялата земя заради собствения си егоизъм. Той пребледнял, разбирайки колко неразумен и безпаметен е бил и започнал да се разкайва с горчиви сълзи. Феята го прегърнала и погалила косите му, а сълзите на разкаянието, които капели по земята, грейвали за миг и потъвали сякаш безвъзвратно изгубени в нея.
- Не е нужно да носиш цветето в ръка, достатъчно е да го носиш в сърцето си, страннико – казала му с мекия си камбанен глас феята, хванала го за ръка и го извела от райската страна.
Днес там, където са падали сълзите на момъка има цяла поляна от вълшебни цветя – същите като онова единствено съкровище, което той някога искал да вземе със себе си. Да, вълшебната поляна е все още там, но само благодарение на съдбата, защото след посещението на момъка градината била отново застрашена…[очаквайте продължение]
PS: Фейджин се казва цялата поредица

Едно време писах приказки за лека нощ:)
Беше забавно, но ги претупвах здраво, защото често бързах от страх, че от отсрещната страна ще заспят докато ги напиша.
Вече няколко пъти гледам по нещо от някоя от частите на филм правен по 1001 нощ. Всеки път ме провокира да пиша, но нито един път не ми даде идея затова. Сега обаче измислих какво да открадна:) По същество крада само схема на писане, не и самите сюжети, така че всъщност нищо не съм откраднал – математическите формули не подлежат на патентоване;)
Надявам се, че писането ще потръгне и ако наистина е така тук ще изникват приказки през няколко дена. Надявам се, че ще се получи интересно. Ще се радвам на вашите коментари – негативни или положителни, с конкретни критики или обобщения – те определено ще ми помогнат да правя всяка следваща приказка по-интригуваща и забавна от останалите. Смятам още сега да публикувам онази първа приказка, която написах оно време и леко преработих днес, а до два дни очаквайте продължението:)
Приятно четене!

Аз май останах последен в писането, но в последно време не ми остава много време да дишам… И това ще мине… Както и да е…Време е и аз да си кажа:
ДА НИ Е ЧЕСТИТА ПОБЕДАТА НАД МОНОПОЛА, ПОБЕДАТА НА ЗДРАВИЯ РАЗУМ, ПОБЕДАТА НА СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА!
В сряда ЕП гласува против софтуерните патенти, както може би почти всички вече знаете, при това с огромно мнозинство – нещо, което не вярвам да се е случвало досега. Явно има Бог и той е европеец;)
Да сме живи и здрави!
НаздравИ;):))))))

Кой каквото заслужил – за някои шампанско и сълзи, за други – работа и сън. Снощи изкарах тиха и спокойна нощна смяна. Нямаше почти никаква работа. Отврат. Така времето минава бавно и трудно и е не по-малко изморително от цял ден търчене. След работа автобуса ни не дойде и стана една… Оправихме се де с помощта на Велизар, с когото сега се запознах и който ни спаси така да се каже:) Благодаря му и силно се надявам, че не сме му объркали графика… Днес пак ме чака нощна и то отвратително тежка, но не се оплаквам. Мисля, че ще се справя:) Въпросът е как утре сутрин след смяната ще успея да отида на кафе… Ама ще се мобилизирам здраво:) После ще спя цял ден и следобед пак имам среща за кафе.. аве имаше и трета, а и до съда трябва да ида… Днес поста няма да е интересен – само се оплаквам, както винаги, ама какво да се прави, докато свикна ще е така, а и докато вляза в график, защото сега след две нощни почивам един ден, което си е ужас – реално спя цял ден и после пак на работа. И нататък не е донаправен графика, за да си отдъхна, че няма да е вечно така… Ама и така да е, пак ще си трая, защото отсега нататък все ще съм прецакан още дълги години, така че трябва да се свиква:)
Слушам сега Family Portrait на Pink – Поздрав за всички, които я разбират!

Преди вече два дни имах рожден ден:) Една година блогър:) Видях го ден преди да дойде съвсем случайно, но за нещастие започнах бач на рождения си ден и не ми останаха сили да напиша този пост…
Смятах и торта да лепвам тука, ама в някой друг пост на патерици ще почерпя виртуално:) Сега не ми се рови из чичко гугле:)
Написах много неща, които на дали съм искал да напиша, написах много неща, които исках да напиша, написах много неща, които другите не искаха да пиша, и такива, които другите не искаха да четат, но съм изтрил точно един пост и едно изречение за тази година и си мисля, че това показва, че съм се справил добре със задачата. Надявам се…
Да съм жив и здрав и още десет пъти по толкова:)
Абе да мина аз първите седем, пък нататък лесно…;)

Реших да не зачеквам темата за всяка партия по отделно, както смятах отначало, а да обобщя. Знам, знам, обобщаването е грешен подход, но в случая е възможно, тъй като по не малко параграфи партиите имат допирни точки и изключително близки позиции. Което ме навежда на мисълта, че няма да излъжа, ако подходя така.
Така. Реших да зачета предизборните програми и останах изключително разочарован. За мен една партийна програма служи за запознаване на народа с:
1. Целите, които си поставя партията
2. Как възнамерява да ги изпълни
3. За какъв срок от време
Целите от своя страна трябва да отговарят на следните критерии:
1. Да са в полза на народа
2. Да са изпълними
В програмите, които прочетох намерих само цели. Бегло беше загатнато как биха се изпълнили, а за срокове не искам да говоря. Целите отговаряха на първия критерий, но не отговаряха на втория. Местата, където пишеше, как биха изпълнили целите си, по-добре да ги бяха пропуснали, защото плашеха.
Като обощение исках да кажа, че програмите бяха абсолютно несъстоятелни и неинформативни, в голямата си част празни приказки, а в останалата лъжи. Прах в очите. Приятели и познати, твърдят, че съм луд да ги чета и че няма смисъл, защото те винаги са точно това и не бих могъл да се насоча за кого да гласувам от програмите. Трябвало така едва ли не каквото ми е легнало на душичката…
Сега се сетих лафчето – Програмите им са достатъчно трудни за изпълнение, за да не се и опитат да ги изпълнят.
Тогава защо въобще ги пишат?
Защото всички очакват от програмата, тя да бъде неизпълнима. Ето защо. За познатите ми беше толкова естествено една програма да е безсмислена, че няма накъде повече! ОТНОВО НИЕ СМЕ ВИНОВНИ! ВИНОВНИ СМЕ, ЧЕ ПРИЕМАМЕ ГРУБОТО ОТНОШЕНИЕ СПРЯМО НАС КАТО НОРМАЛНО И ЕСТЕСТВЕНО! ВИНОВНИ СМЕ, ЧЕ СИ ТРАЕМ!
Аз НЕ намерих алтернатива да гласувам! Няма за кого! Никой не ми предложи нищо разумно, нищо, което да ме грабне, което да си кажа, ей това го могат, ей това ще стане и ще е супер да го направят, дайте да го направим заедно! НЕ! Няма такива. Всички само се надуват! Всички плямпат глупости, обещават странни работи или нищо не обещават, но да обещае разумното един пич не се е сетил!
И сеа кво? Да се метна на някой на врата, само за да поема отговорността за неговите дела, защото „е модерно“, както плямпат по телевизията? Или пък да не се мятам на никого и после да ми натякват, че тогава съм нямал право да се оплаквам? Или пък да се гръмна в знак на протест пред народното събрание?
Правете каквото искате – все ще сбъркате. Защото просто няма качествена алтернатива – така че каквото и да решите, аз няма да ви опреквам, но едно искам да заявя много твърдо:
Жал ми е! Жал ми е за това, че така ни подценяват нашите съграждани. Жал ми е, че никой не смята, че заслужаваме една реално добра алтернатива, че заслужаваме поне една вярна дума и една крачка напред, а не както сега: „Време е да решим дали българия да върви към дъното или да лети към него“…
Надявам се един ден да се появи някой, който да окаже смазваща конкуренция на сегашния елит и да поведе нещата малко в светла посока, надявам се, че следващите избори ще мога да отида с гордо вдигната глава и да кажа: Знам, че сега вървя към урната за доброто на България, знам, че сега избирам хора, а не богове, че избирам крачката напред и мисълта за всички ни, а не стъпка в страни и мисълта за джоба… на някого…
Надявам се…

Малко след като реших да напиша този пост, гледах новините(Поста го пиша със закъснение).Във въпросните новини съобщиха, че служителя на БДЖ, който направил гладна стачка, поради неизплатени заплати е влязал в болница, поради което логично е прекратил и стачката. Ние много често обичаме да псуваме държавата, политиците, народното събрание, министерски съвет(все хубави сгради с лоши хора) и така нататък. Аз съм от групата на доволно нареждащите. Този път обаче ще мина от другата страна и ще наредя народа, народа от който съм част и по някога се срамувам да съм част от него!!!
Човекът влезе в болница, не защото ни е шибана държавата, а заради собствените си колеги! СРАМУВАЙТЕ СЕ! Вие сте виновни, този човек да не получи заплата! Вие сте виновни вашият колега да е в болница! Вие сте виновни и за всичко, което е преживяло и преживява семейството му! Срамувайте се!
Какво ме кара да говоря така ли? Ами наложи ми се да пътувам до София за кратко. На отиване се метнах естествено в последния момент на влака, пъхнах се в кушета и поисках легло. Човекът учтиво ми каза кабинката, леглото, поиска ми фамилията, записа ме в тетрадката, обеща да ми върне билетчето сутринта, прибра парите и ми пожела лека нощ. Тъй де исках да кажа, че всичко си беше наред. Навръщане отивам да си заверя билета, но се оказа, че вече съм закъснял за запазени места и трябва на място, както и на отиване да си взема кушетче. Един служител, предполагам машинист, учтиво ми обясни къде да си заверя билета и какво да направя(за което му благодаря, щото нямаше да се сетя за тая дупчица, която ми посочи). Качвам се 20мин преди началото на полета;). Пича, който трябва да ми даде кушет тъкмо излизаше от влака и каза да изчакам. Върна се. Цитирам:
- Кушет ли искаш?
- Да.
- 4та кабина, мисля, че средното беше свободно. Ще видиш.
- Благодаря Ви.
- 4лв струва при мен.
- О, извинете, съвсем изключих.
Подадох парите. Всичко изглежда наред нали? Да, ама не! Не бях записан абсолютно никъде. Това, че ми прибра билета нищо не означава, защото спокойно може да го изхвърли като слезем от влака. Реално тези пари влязоха в неговия джоб, защото не се отчетоха никъде.
Следваща сцена. Българка и германка. Искат обаче сами в кабината. Той беше заел първа кабина и каза, че ще им я отстъпи обаче трябва да си платят лично. Не знам колко пари им прибра, но те казаха, че с удоволствие ще си платят. А ако трябва да сме точни имаше едно абсолютно празно купе, което можеха да наемат цялото и да платят за 6те легла на БДЖ като толкова искат да са сами. Той обаче им каза, че няма такава и ги вътри. А имаше. Човека най-нагло си я заключи.
Трета сцена. Някакво момиче се зарибяваше с него. Сигурно нямаше пари. Не знам и не стигнах до развръзката, затова няма да коментирам. Може просто да са си лафили хората.
Сметката до тук. Приемаме, че той краде само по две легла на пътуване – 8лв. Приемаме, че се краде само в половината от нощните влакове София-Варна – 2. Това прави 16лв на ден. Това прави 480лв на месец. 5760 на година, ако съм сметнал правилно. Тези пари мисля, че щяха да стигнат за изплащането на заплатите на човека, който сега е в болница. Всъщност съм абсолютно сигурен в това!
А тъжното е, че сто процента се краде много повече! Да не говорим, че това е само една компания, а останалите държавни компании? А частните? Защото да крадеш от частник също е нередно! Ама той ме експлоатира! Ами ти що се даваш? А и ако не крадеш дали няма шефа да има по-голяма възможност да ти увеличи заплатата? Ама откъде да знаеш, ти нали не си спирал да крадеш?!?!?!
Срам ме е!
И да се върнем на темата за политиката, защото бях обещал.
Как очакваме нашите политици да не крадат, когато те са НАШИТЕ политици и са от НАШИЯ народ и са с НАШЕТО възпитание?! НИЕ КРАДЕМ и те крадат! НИЕ НЕ РАБОТИМ и те не работят! Затова си траем и кротуваме, защото НИЕ СМЕ ВИНОВНИ!