Видях те вчера на Орлов мост да пресичаш – ти насам, аз натам. Бутнах те с рамо, пресиран от тълпата, тичаща за натам и стресиран от множеството летящо за насам. Не ме погледна. Сви леко надясно, за да избегнеш по-силен удар и това беше всичко. Аз също не се обърнах. Продължих целеустремен за натам, въпреки, че натам вече беше празно. Тълпите се бяха разпръснали и на светофара останах сам.

Знам, че беше тръгнала към подлеза, за да преминеш от другата страна. Но не отиде там. След като сви леко, бутната от моето рамо, продължи покрай езерото и влезе в парка. Забавила ход.

И аз не стигнах до университета. Стоях, облегнат тежко на светофара, после стоях тежък на пейка пред паметника, после лежах замръзващ на паметника, после потънах мокър от пръстта под него и накрая изчезнах – точно както се бях и появил – по библейски.

А ти какво ли диреше в парка?

Когато и сърцето вече не усещаше да бие, се върнах отново върху паметника, на пейката, на светофара – лек и безплътен.

Някакви си хора хвърчаха ту насам, ту натам, но иначе си беше празно. Докато на другия светофар не проблесна нещо. Заискря. Привлече забравилото да тупти сърце и го пръсна.

Не се виждах, но бях сигурен, че и на моя светофар заискря.

Сърцето се събра в една точка и се върна към живот толкова силно, че ударите се превърнаха в едно монолитно свистене.

Посоките отново придобиха своя смисъл – аз натам, ти насам и изчезнаха отново точно по средата, където свистенията на сърцата се преплетоха, точно както ръцете.

Така започна моят живот.

Иван Иванов – Ванката
08.12.2012

Вашият коментар