Поле, набраздено от хиляди пътечки, някои по-широки, други тесни, почти невидими. Свежата пръст издаваше скорошната поява на едни, а от други бяха останали само малко камъни или пък цветя, които да очертават мястото, където някога са съществували. Той вървеше, бързаше, макар и от време на време да забавяше ход, но винаги след като известно време беше вървял бавно, започваше да тича, сякаш гонеше нещо. Полето стоeше пред него безмълвно, само от време на време му подаряваше някое красиво цвете или пък подлагаше камък под крака му. Беше поле… просторно, сякаш дори безкрайно, а понякога, когато се опитваше да тръгне по някоя по-мъничка пътека, срещаше невидима стена, стъклена може би, или пък потъваше в меките прегръдки на изкусно изтъкана мрежа, която нежно го побутваше да върви в друга посока. Понякога късаше мрежите или се опитваше да счупи стената, удряше се в нея докато не остане без дъх и сили. Друг път се оставяше да бъде воден от цветята. Когато беше в настроение, следваше цветята, почти неусетно вървеше от едното на другото. Когато обаче му беше тъжно и объркано, точно когато най – много се страхуваше, полето му предлагаше или пътека, изпъстрена с гладки и заоблени камъчета, по които някога беше текла вода, а сега бяха нажежени като въглени, или такава, набраздена от острите ръбове на камъни, на които можеш да се порежеш. Но той стоически извървяваше тези пътеки, дори някак си му харесвааше, защото знаеше, че когато те свършат, ще изчезне и страхът, а след това ще дойдат цветята и най-вече – светлината. На небето нямаше слънце или облаци, затова той не можеше да си обясни кое превръща непрогледния мрак в онази нежната, топла, успокояваща светлина. Когато не можеше да види нищо и вървеше, а не знаеше къде отива, той се сещаше за няколкото цветя, които носеше в джоба до сърцето си, те му даваха кураж. Не, не ги беше откъснал, те лежаха пред него на пътя, когато ги беше видял за първи път, Повечето се беше опитал да заобиколи, но не можеше, невидимите стени не му позволяваха. Те никога не увяхваха, само понякога навеждаха цветовете си, но той винаги успяваше да ги съживи.
Сега вървеше по пътека с камъни, беше от тези, които имат и заоблени гладки, и остри като нож камъни. Не беше тъмно, само че на него му се струваше така, понеже беше притворил очите си, а и без това имаше мъгла. В един момент осъзна, че върви към мястото, от което преди време беше тръгнал. Лабиринтът го беше завел обратно на онзи кръстопът, където някога беше седял и дълго време се беше чудил накъде да поеме. Тогава му се искаше да тръгне настрани, да отъпче нови пътеки, да разбие стените… не успя… Сега беше отново там, отново изправен пред своя избор, вече знаеше, че единият път е грешен. Ами другият? Дали и той няма да го отведе през хиляди остри камъни и в крайна сметка да го върне тук? Стана още по тъмно, почти не виждаше къде са пътищата, отново му се прииска да счупи стените, които ограждаха това място… Не знаеше обаче дали и това е правилно… Ставаше все по-тъмно, имаше чувството, че от почвата под краката му се появяваха остри, режещи остриета, същите, които само веднъж като малък беше срещал…Цветята бяха още до сърцето му, успокояваха го, но той знаеше, че те не могат да говорят, не могат да му кажат кой път да избере…Едната от стените изкушаващо се превърна в паяжина, вярно, много здрава, почти колкото стената, но все пак паяжина…а през нея, сякаш от пътеката зад нея, се прокрадваше светлина, опитваше се да наподобява, онази, приятната, но оставаше студена и някак си непозволена. Обърна се към светлината, но разбра, че изпитва болка от нея… твърде дълго бе стоял в мрак… беше време да отвори широко очи и отново да избере своя път…
Неди Шестакова
25.03.06, Варна
Благодаря ти!
Сигурен съм, че тя ще се зарадва на вашите мнения, така че feel free!