lgМъка²

Жената на моя живот
е чужда.
Дали не живея и аз нечий чужд живот?
Жената на моя живот
е сама.
Странно – аз също съм сам…
Жената на моя живот
я няма.
Защо тогава аз съм тук?
Жената на моя живот
се усмихва.
Я! Има някой зад мен…
Жената на моя живот
е добра.
Аз не искам свещеник!

Само тя да прости,
че *ни* няма

Иван Иванов – Ванката, 20.10.10. (в банята)

Тъй като се оказа, че много хора разбират конкретни места не така, както аз ги разбрах, след като си го прочетох първия път, искам за първи път в живота си да споделя публично какво е искал да каже авторът

„Жената на моя живот/се усмихва./Я! Има някой зад мен…“ – Не, жената не е зад лирическия Аз и не се усмихва на него. Идеята тук е, че тя е срещу него, усмихва се, той аха да се зарадва и осъзнава, че зад него има някого, на когото всъщност се усмихва тя.

„Жената на моя живот/е добра./Аз не искам свещеник!“ – Това няма пряка връзка с последващите редове: „Само тя да прости[…]“. Не случайно има празен ред по между Тук образът на свещеника няма нищо общо с несбъдната бяла рокля. Той създава опозицията „добър-лош“. Жената на моя живот е добра, а аз не съм, не искам свещеник, който да опрости греховете ми, не искам да бъда добър. Единственият грях, който искам да бъде простен е, че ни няма… [„аз“ тук е от името на лирическия герой, да не ме сбъркате с някого ]

Ако някой случайно е разбрал горното по описания доле начин, моля да драсне един коментар, да знам, че не съм сам на тоя свят в лудостта си

А за децата – внимавайте да не ви напишат някоя двойка един ден, задето сте открили какво е искал да каже авторът. Всъщност вашите преподаватели ви питат експлицитно: „Какво е искал да каже авторът“, но имплицитно ви казват: „Какво искам да чуя аз?“…

И вълшебникът съм аз

Зависими сме към светлината –
хроничен недостиг на мелатонин,
свръхдоза адреналин –
всичко има своето химично обяснение. Още…