lgМъка²

Du bist was ich suchte
und jetzt ist
mein Leben
mit dir
leer

Самоубийството на един поет,
видял се в отражението на водата,
където луната потъва блудкава
като римите му,
като бездарните му стихове
и ритъма, загубен в тишината,
и лицата на безличния читател,
и безсмислието на света,
раняващ го със безразличието
на своята омраза
е на място.

Иван Иванов – Ванката
17.03.11

Ти я избра,
ти си окачи въжето,
ти беше в онази уличка
не когато трябва,
защото те привлече мрака
и мазния пушек от шахтите –
извратената романтика
на нищетата, Още…

А ти си шума и сухи клони
и всяко вдишване е запалително,
и сън –
накъсан като старо яке,
и бич –
впити стари рани по челото…

Ти си илюзия и
ние всички те обичаме!

Иван Иванов – Ванката
23.02.2011

PS: Това всъщност е селекция от три неща писани последователно, така че ако не виждате смисъл – на прав път сте

Синя песен се излива
върху пулсиращото ми
във мораво червено
сбръчкано лице;
Отенъци на черно-бели
спомени бележат бръчките.
Зеленото спокойствие
само̀ на масата кърви,
крещи в кафяво есента,
а аз във бяло плача
от дъгата развълнуван…

Ти до мене в розово мълчиш;
във котешко-сива топлина обляна –

Обичам те със всички цветове
на непокорните ти настроения!

Иван Иванов – Ванката
04.12.10

Вина – във смисъл на причина
има, за да е вина
за пропиляно лято
горещо, мудно, задъхващо
като излятата вода във сауна –
там, където с тебе запознахме
се без имена и официалности –
вина, причина за всяка дистанция,
която сетне с тебе пазихме
от себе си другия –
вечно навъсен
като небето на настъпилата зима
има причина – в смисъл на вина…

Иван Иванов – Ванката
05.11.10

Жената на моя живот
е чужда.
Дали не живея и аз нечий чужд живот?
Жената на моя живот
е сама.
Странно – аз също съм сам…
Жената на моя живот
я няма.
Защо тогава аз съм тук?
Жената на моя живот
се усмихва.
Я! Има някой зад мен…
Жената на моя живот
е добра.
Аз не искам свещеник!

Само тя да прости,
че *ни* няма

Иван Иванов – Ванката, 20.10.10. (в банята)

Тъй като се оказа, че много хора разбират конкретни места не така, както аз ги разбрах, след като си го прочетох първия път, искам за първи път в живота си да споделя публично какво е искал да каже авторът

„Жената на моя живот/се усмихва./Я! Има някой зад мен…“ – Не, жената не е зад лирическия Аз и не се усмихва на него. Идеята тук е, че тя е срещу него, усмихва се, той аха да се зарадва и осъзнава, че зад него има някого, на когото всъщност се усмихва тя.

„Жената на моя живот/е добра./Аз не искам свещеник!“ – Това няма пряка връзка с последващите редове: „Само тя да прости[…]“. Не случайно има празен ред по между Тук образът на свещеника няма нищо общо с несбъдната бяла рокля. Той създава опозицията „добър-лош“. Жената на моя живот е добра, а аз не съм, не искам свещеник, който да опрости греховете ми, не искам да бъда добър. Единственият грях, който искам да бъде простен е, че ни няма… [„аз“ тук е от името на лирическия герой, да не ме сбъркате с някого ]

Ако някой случайно е разбрал горното по описания доле начин, моля да драсне един коментар, да знам, че не съм сам на тоя свят в лудостта си

А за децата – внимавайте да не ви напишат някоя двойка един ден, задето сте открили какво е искал да каже авторът. Всъщност вашите преподаватели ви питат експлицитно: „Какво е искал да каже авторът“, но имплицитно ви казват: „Какво искам да чуя аз?“…

Зависими сме към светлината –
хроничен недостиг на мелатонин,
свръхдоза адреналин –
всичко има своето химично обяснение. Още…

Аз те обичам!
Едно, две, три
Аз те обичам много!
Едно, две, три, четири
Аз те обичам много истински!
Едно, две, три, четири, пет
Аз те обичам искрено много истински!
Едно, две, три, четири, пет, шест
Аз те обичам безумно искрено много истински!
Едно, две, три, четири, пет, шест, седем
Аз те обичам безумно искрено много истински, прекрасна!
Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем
Аз те обичам безумно искрено много истински, прекрасна моя!
Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет
Аз те обичам безумно искрено безмерно много истински, прекрасная моя!
Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет
Теб.
Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно – тя е!
Аз те обичам безумно искрено безмерно много истински, прекрасна моя и броих до десет преди да го кажа и да ти си, след малко ще ми свърши въздухът, затова ме целуни
Завеса.

Иван Иванов – Ванката
16.09.10

Стоиш, ти, съзерцавайки орлите,
на две пречупен, ти, от раницата тежка;
Кръжат във търсене, а ти стоиш в такова;
Какво съкровище ли криеш там,
че и за миг дори не го оставяш?
Мечти? Или пък спомени поизбледнели?
Или пък тайни? Свои? Чужди? Болки?
Хвърли ги! Ти, огънати човече – хвърли! –
замеряй с тях орлите и небето, реката долу –
разплискай я! и разбунтувай – остави я
да ги погълне, със тиня да ги обгърне,
да ги няма, заспи със тях – за първи път,
ти, бледни, спи и събуди се сетне –
за първи път, ти блудни, прогледни
и виж орлите как кръжат –
хвърли се, ти, страхливи, разпери ръце
и скачай – те те чакат! Ти. Аз.

Иван Иванов – Ванката
03.08.10