В отговор на „А ти какво ли диреше в парка?

Кой топли звездите, когато навън завали сняг?
Любовта.

Пръстите са доста ръждясали. Веригата е потънала в прах, скована от дъжда и течението. Отдавна никой не се е качвал тук, никой не е проветрявал, никой не се е взирал с часове над града.

И гълъбите бяха спрели да идват. Прозорците чакаха затворени и сезоните все по плътно спояваха капаците. Ако това бе истински роман, законите на повествователната физика щяха да изтръгват от дробовете им онзи отчаян, пронизителен стон, който обещава, че нещо ще се случи. Ако това бе роман, смълчаното пространство щеше да погълне като във вакуум движението, нахлуващо от кръстовището, да го заглуши със загадъчна и многообещаваща музика.

Но това не бе истински роман. Имаше ругатни на нетърпеливи и изнервени клаксони, които изяждаха тишината и примирено нетърпение, което искаше да избута и този ден. Имаше банални разговори на банални теми. Думи, които не казват нищо, измислени проблеми, сериозни погледи забити в сивото на асфалта. Бученето поглъщаше тишината. Това не беше роман.

Дори не помнеше кога и защо спря да изкачва стълбите. Не си спомняше от кога не е плакала, а последната истинска усмивка се сливаше с прочетените усмивки на измислени създания. Разгледа пръстите си. Бяха идеално чисти, поддържани нокти, деликатен лак, кожата потънала в скъп крем, нежна, консервирана за още милиони крачки със забити в палтото юмруци. Идеални.

***

Дланите ѝ обгърнаха малка въображаема сфера, затваряйки светлината на едва мъждукащата лампа в парка. Защо го правеше? Каква полза да се опитва? Отдавна не можеше да го направи. А и тук, в студа, само ще закъснее, ще изпусне автобуса, вечерята няма да е готова на време, а и прането още чака в пералнята. Само си губи времето. Какво ѝ става. Ядоса се, сви се в топлото си вълнено палто и загледана в алеята отстрани заразтрива ръката си. Някакъв мъж я бе блъснал на пешеходната пътека. Не беше силно, а и мъжът едва ли го направи с умисъл. Просто всички бързаха да преминат, да се приберат по-бързо, да напазаруват по-бързо, да се скарат по-бързо със семействата си, да заспят по-бързо.

Представи си как една голяма ръка хвърля шепа стъклени топчета над кръстовището и как те започват да подскачат хаотично. Малки топчета, пълни със светлина. Юмрукът ѝ се отпусна и оформи малка кухина, която улови прашинките светлина. Усети как нещо убоде измръзналите пръсти, остри иглички топлина, която започна да блести. Другата ѝ длан инстинктивно покри кълбото светлина, поиска да го скрие от случайни очи, дори от своите собствени. Кафяви. Но кафявото заблестя като обвивката на току-що паднал кестен. Напълни се с любопитство и нещо друго, което излезе от… стомаха ѝ… или пък от сърцето? Не беше сигурна, но и не я интересуваше – по важно бе, че това нещо я изпълни, намести се във всяко ъгълче на малкото тяло. Изсмука енергията ѝ, накара коленете да омекнат. За миг си помисли, че ще припадне, не – по-скоро ще повърне, но какво – тялото ѝ бе толкова леко, много по-леко от сивия и натежал от влага въздух. Част от нея долови мириса на изгнилите листа, на земята, на пръстта. Попи я, както палтата попиват мъглата.

На светофара ръцете ѝ все още държаха кълбото, сякаш бяха спасили малка птичка от измръзване. Сияеха, изпълнени от отдавна забравен спомен. На другия светофар нещо заискря, готово да се пръсне на безброй малки частици. Пулсираше в желанието да бъде споделено, да се слее с нейната лекота. Зелено. Крачка напред… Не се обърна, когато стъпи на отсрещната страна. Усмихна се и дяволито пъхна длани надълбоко в палтото като дете, откраднало бисквитка от старата метална кутия за сладкиши.

Вивиан
09.12.2012

Вашият коментар