Соул

Някога, съвсем не толкова отдавна, в една красива долина – най-красивата сред долините, до една буйна река – най-буйната сред реките, се извисявала една стара мелница – както всички се досещате – най-старата сред мелниците, естествено! В мелницата живял старият мелничар със своята дъщеря – най-красивата сред дъщерите! Дъщерята на мелничаря наистина била приказно красива – това е първата, но и една от многото приказки, разказвани за нея по широкия друм. Но и тя, като всяко човешко същество, си имала недостатъци – много била опърничава. Така и не успял да се разбере с нея, ни баща ѝ, ни никой. Науми ли си нещо – никой не можел нито да я разубеди, нито да я озъпти.

Мелничарят още откак била малка вдигнал ръце от нея. От време на време се опитвал да я наставлява, но това било по-скоро от скука, колкото от нещо друго, защото знаел, че файда йок.

С надеждата да си спести малко главоболия, пък и защото детето освен неземно красиво, било и невероятно умно, я пратил в големия град да се учи, но тя не щяла да учи това, що той настоявал и претърпял поредното разочарование. На нея и дай мамините книги – онези старите, прашните, които никой вече не иска да чете, а в тях има толкова много магия!

Станала вече мома за женене, опитал се и да я ожени старият мелничар. За какво му била тая беля да го питаш – не мож ти каже! Мисля, че тогава наистина вече вдигнал ръце и се отказал да се бори с детето.

А детето четяло ли, четяло, тичало покрай реката, галело цветята, без да ги къса, само ги галело, вдишвало ги, целувало ги, прегръщала ги с пръстчетата си, вървяла по брега на реката с боси крака, подритвайки вълните, бродирала тайнствени послания за тайнствени особи на възглавнички и каренца и пак четяла ли, четяла…

Всички момци от близките села се захласвали по нея, когато ходели при мелничаря за брашно, но никой не смеел да я доближи, защото била всеизвестна с буйния си нрав. Но никой не пропускал да я посъзерцава, докато мелничаря товарел торбите…

Тя дори не ги виждала. Били толкова скучни и еднакви, така земни и потънали в малките си светове.

А нейният свят нямал край. Човек като я гледа отстрани си казва какво толкова – една река, една мелница и една поляна с цветя. Но нейни били всички реки, всички долини, всички мелници, небето и звездите – всичките ѝ принадлежали! Тя се разхождала сред тях, шепнела им, усмихвала ги, понякога ги натъжавала едвам, но после започвала да ги гъделичка и те отново засиявали целите…

Един ден, край мелницата минал един странник – дрехите му били съдрани, обувки дори нямал, изглеждал сякаш да е обиколил два пъти земята така. Мелничарската дъщеря плевяла малката си градинка до сами мелницата, усетила присъствието му и се обърнала рязко. Гледала го известно време право в очите, без да помръдва, без да каже и думичка, след което се обърнала отново и продължила да плеви градинката.

Той останал така да я съзерцава как работи. Бил впечатлен от разговора. Малко по-късно, когато се опомнил, хвърлил дисагите си до портата на мелницата и нагазил в градината – внимавайки да не настъпи нито едно от цветята, навел се до нея и започнал да плеви.

Така прекарали повече от час, без да обелят нито дума, клечали един до друг, правели малки крачки ту напред, ту настрани и плевяли градината, докато не останала нито една тревичка, нито едно троскотче. Когато приключили се изправили едновременно, погледнали се отново, поговорили малко с очи и влезли в мелницата

Тя започнала да приготвя обяда, странникът се настанил свойски на масата в пещника, а малко след това се появил и старият мелничар. Погледнал изкосо странника, но не се учудил много – и друг път са минавали такива като него. Винаги са били гостоприемни към тия хора.

Позавъртял се в пещника мелничарят, влязъл в мазето да извади бъклица с вино и да нагласи някакви натории – навярно, за да си придаде важен и зает вид, след което се върнал обратно с бъклицата, налял на себе си и на странника, подал му чашата и го заговорил.

– Как ти викат, страннико?
– Джини.
– Джини? Що за име е това?
– Магическо.
– Магьосник ли си?
– Не съм.
– А защо ти е на магьосник име тогава?
– Една фея ми го даде…
– Фея? Май вода ти трябва на тебе, не вино…
– Остави го да говори, татко! Разкажи за името, за феята!

И така принцът започнал да разказва приказките за Вълшебното цвете, Фей и Джини… Дори разказал неразказаната приказка за това как се измъкнал от старата вещица… Старият мелничар бързо загубил интерес – сметнал, че човекът отдавна не е с разсъдъка си и под предтекст, че е изморен, се оттеглил в покоите си. Дъщеря му обаче слушала в захлас всички тези магически истории и знаела, че всяка дума е истина, че този момък е Джини и че онази фея наистина съществува и магическата страна, и поляната с цветята – всичко е толкова истинско!

Когато момъкът завършил и последната приказка, тя вече плакала с най-горещите си сълзи. Той я прегърнал нежно и без да продума повече, стоял така, приведен над нея и просто ѝ давал сили.

Когато тя се успокоила, го погледнала в очите и изведнъж цялата грейнала.

– Аз знам къде е твоята фея! Всяка нощ, когато луната се напълни, по реката започват да се носят розови цветчета. Сега, когато ми разказа всичко това, знам, че това е знак. Тя е очаквала нашата среща, знаела е, че ще разбера, че ще те заведа, че заедно ще ѝ помогнем!

Нямало нужда от повече думи. Тя го хванала за ръка и го повела нагоре по реката. Вървели дни и нощи, луната се напълнила, по реката отново потекли розови цветчета, те продължавали да вървят, дори нощем, и с всяка крачка усещали, че са близо, много близо.

И един ден, по зазоряване, когато няколко полузаспали облачета се кипрели с розовата си премяна и някои по-бодри птички вече прочиствали човките си, за да запеят любовните си песни, Джини и Соул – така се казвала мелничарската дъщеря – стигнали до един огромен, студен и самотен палат, който отвращавал с хладината и самотността си, но пред него – не щеш ли – се разкривала невероятно красива цветна градина – точно като тази, която Соул градила до сами мелницата. Нямало съмнение. Градината я е правила Фей.

Джини и Соул вървели през целия път хванати за ръце. Издърпвали се един друг, когато пътят станел по-тежък или когато някой се уморил повече, помагали си така, чувствали се близо и силни, сякаш нищо не може да ги спре и нищо не можело да ги спре наистина.  Любовта им пламнала още при онзи първи разговор с очи и с всяка изминала нощ по реката ставала по-силна и магическа.

Постояли малко пред градината, след което стиснали още по-силно ръцете си един друг и тръгнали смело към портите на замъка. Когато стигнали пред портите, те сами се разтворили пред тях. Соул и Джини дори не спрели, не се попитали как се случило това – всичко било ясно. Знаели точно кое стълбище да хванат, по кой коридор да поемат, сякаш цял живот са живели в замъка. Знаели, защото Фей им шептяла тихо в сърцата и те чували това, заедно. Някои от коридорите били нарочно тесни – само един човек можел да се провре през тях, но когато нашите двама пътници заставали на входа на коридора, целият замък се разтрепервал и коридорът изведнъж ставал по-голям. Всичко било възможно в онзи миг и в онзи свят, освен Соул и Джини да пуснат ръцете си.

Накрая стигнали до покоите на Фей. Вратата отново сама се отворила, а Фей ги чакала пременена и готова за път. Усмихнала им се, прегърнала Джини, целунала го по челото, прегърнала и Соул, казала ѝ нещо тихо на ухо, което останало вечна тайна между тях двете, хванала Джини за ръка и така тримата се отправили към покоите на злия търговец.

Когато влезли в покоите му, той продължавал да спи дълбоко. Толкова бил самоуверен в неизчерпаемите си сили, че вече не се страхувал от нищо и навярно дори целият замък да се срутел върху му, той пак щял да продължава да спи. Надвесли се и тримата над него, съзрели вълшебното цвете в джоба му, погледали го малко така, след което Соул направила крачка напред, надвесила се право над лицето му, очите ѝ заискрели като две пълни луни насред океана, прошепнала тихо „Бедният човек“ и го целунала по челото.

Фей се усмихнала, съзирайки магията, скокнала до Соул, сложила ръка на сърцето на търговеца, вперила поглед в Соул и Джини, които отново били хванати за ръце и преляла цялата любов, която я изпълнила при това, в сърцето му.

Джини също се доближил до него, хванал го за ръка, навел се над него, прошепнал му нещо, което само Джини знаел и което така и не споделил на никого, усмихнал се широко, обърнал се, хванал двете си дами за ръце и ги повел навън от замъка.

Да, правилно забелязахте, че вълшебното цвете останало при злия търговец. Оставили му го, защото то щяло да му трябва много повече, отколкото си представяте, но за това после.

Фей повела Соул и Джини към вълшебната страна. Джини – за да види хилядите цветя, които поникнали от сълзите му, Соул, за да види откъде е започнал пътя на Джини, а Фей, защото там ѝ е мястото. Постояли малко на онази поляна, изпълнени с любов, доброта и спокойствие, след което Джини и Соул се отправили на ново пътшествие. Своето пътешествие. Искали да видят толкова много неща, да се докоснат до толкова много светове, да чуят толкова много различни птичи песни, да пръснат толкова много любов във всяко ъгълче на магическата вселена, която съществувала благодарение на тях и Фей.

Всяко място, през което минели ставало различно – по-истинско и наситено, ароматите ставали по-отчетливи, вкуса по-натрапчив, цветовете по-ярки. Сякаш художник реставрирал стара картина.

А търговецът ли? Търговецът се събудил. Фей я нямало. Дори не отишъл да провери, усещал го с цялото си тяло и душа. Точно тогава все още не знаел, че има такава, но определено я усещал. Събудил се и му било студено. Отворил прозореца и когато нахлул свежият въздух, макар и по-студен от този в стаята, му станало някак топло. Видял градината на Фей – по-красива от всякога и му станало още по-топло, излязъл навън, видял замъка си – толкова е самотно! Отишъл в близкото село, събрал всички – мъже и жени, дори децата, завел ги до замъка и им казал, че иска да го превърне в дом. Семействата, на които домът им в селото вече бил тесен и нямали пари предложил да се пренесат в неговия замък – с всичките си деца и веселата им глъчка. Започнали да мислят, да гледат и да се карат къде как да боядисат, коя стена да избият, къде да сложат още прозорци, дали Дега или Моне е подходящ за стената срещу камината… Всички заедно направили най-красивия замък на света, много от хората се пренесли да живеят при него, а търговецът станал най-богатият и щастлив човек на тази земя, след Джини, Соул и Фей разбира се.

А от историите за Соул една се е запазила и до ден днешен в езика на всеки народ. Чували сте израза „Солта на живота“. Толкова време е изтекло от тогава, че всички сега си мислят, че израза идва от подправката, но това съвсем не е вярно. Всъщност изразът е Соулта на живота и е възникнал в онези древни времена, когато Соул, където и да попаднела, правела всичко по-ярко, по-осезаемо и по-истинско и му дарявала частичка от душата си. Душата на живота.

И макар че повечето приказки свършват със „И те заживели щастливо до края на дните си“, тази ще я завършим дяволито! Те наистина живели безмерно щастливо, не знам дали до края, защото не знам дали е имало край, все пак всички те са магически същества, макар и Соул и Джини – уж най-обикновени хора, но от време на време не всичко било толкова щастливо. Когато Джини искал да подразни Соул, усмихвал ѝ се с най-детската усмивка, която можете да си представите и я наричал галено Марисол. Че защо искал да я дразни ли? Обожавал дяволитето пламъче в очите ѝ, което заискрявало, когато се ядосала. Но това били кратки моменти на ярост и смях, примесени в една песен, която само те можели да пеят така… Но, ако някой ден случайно срещнете Соул, моля ви, не се опитвайте да се запознаете с това дяволито пламъче в очите ѝ, особено ако чиниите са ви скъпи, моля ви!

Няма край

Иван Иванов – Ванката
05.01.2013 г.

Вашият коментар