Излезе внимателно. Вратата изскърца няколко пъти, но те не забелязаха. Спяха си спокойно и не чуха. Беше я страх да светне лампите навън, не защото те щяха да се събудят. Просто щеше да я дострашее още повече от неосветените места. Сега поне всичко беше в мрак. Само звездите леко осветяваха цветовете на скоро цъфналите цветя. Седна на двора да се полюбува на тишината и спокойствието.
Имаше нещо.
Входната врата я подканяше, а след миг сякаш сама се отвори и разкри пътеката. Малкото краче не смееше да стъпи, тя знаеше, че тръгне ли веднъж, няма да се върне. Плахо остави стъпалото си да почувства хладината на пръстта. Ослуша се. После реши. Затвори вратата след себе си и пое по пътеката. Знаеше я наизуст, но сега… Неусетно страхът изчезна. Тя тръгна по добре познатата пътека. Никога не беше излизала толкова късно, но тази вечер не беше като другите. Нещо я привличаше – не знаеше какво, не знаеше защо го следва, но знаеше, че ще разбере. Затова продължаваше бавно и спокойно, оглеждайки светлосенките на дърветата и тревичките около пътя, взирайки се в шумолящите храсти и чудейки се дали й е любопитно или страшно. Мина поредния завой. Беше навела глава, защото точно над пътя беше надвесил сухите си клони един шипков храст. Загледа се в отблясъците по пътя. Направиха й впечатление, защото нощта беше тъмна – нямаше луна, а звездите не можеха да са толкова силни. Не и в реалността. Макар че понякога, когато сънуваше, често виждаше звезди – хиляди звезди големи като слънца, които озаряват небето и се надпреварват коя да свети по-силно, коя да огрее най-надалеч и да стопли най-много сърца. Странно защо в тези сънища нейното сърце никога не забиваше по-ускорено, а тялото й не се чувстваше по-топло… Да, понякога я избиваше пот… студена. Може би страхът от близостта? на толкова много звезди… Вдигна глава, за да разбере откъде идват отблясъците.
Спря.
Да диша.
Светлинките по пътя бяха отблясък от отблясък. Луната току що беше изгряла. Показваше се точно над пътя в процепа между двата отвесни склона, които го заграждаха, опитвайки се да си проправи път между нехаещите дървета. Беше голяма – по-голяма от слънцето. Жълтеникава, някак топла – по-топла от всякога. И така близка… Сърцето й заби ускорено. Стана й топло. Тя отново продължи да върви напред. С всяка изминала крачка беше по-близо до този прекрасен миг, в който светът отново бе придобил контури, избягал от непрогледния мрак на натрапчивата вечер. Колко хиляди слънца, а не можеше да почувства топлината, която един студен отблясък й дари… Не знаеше дали защото беше прекалено нереално – цялата вечер, още откакто бе отворила очите си, незнайно защо, та чак до тук,на средата на пътеката, трепереща от топлината на този отблясък, или защото се изплаши от гигантското женско лице, подало се измежду склоновете, и следящо всяка нейна крачка, й се прииска да се скрие в меките прегръдки на притаилата дъх гора. Разтвори клоните на сгушилите се храсти и се озова на полянката. Същата, нейната… Почувства се като у дома си и широко отворените досега очи, се присвиха в блаженство. Отмести камъка, измъкна грижливо заровената кутия и надигна капака. Луната се повдигна тихо на пръсти и любопитно надникна иззад рамото й, за да освети тайнствения пазител на спомени. Тя не помръдна нищо от кутийката. Просто я държа в ръце, чудейки се дали иска да се потопи там или да се наслади на мига, който отново, след толкова дълго време, я накара да потръпне. Остави кутийката до себе си, като едва-едва я докосваше с пръсти, легна на влажната от нощната роса трева и затвори очи.
Големият червенеещ се диск все още беше пред тях. Бавно се повдигна и стигна до ъгъла на черния екран, освети го и… пазителят на спомени разтвори щедро порти. Тя се гмурна в кутийката. Сега вече чуваше реката. Тя винаги е била там, но едва сега я чу. Беше на брега и хвърляше малки заоблени камъчета. Реалността се смеси със спомена. А може би реалността остана спомен… В онази вечер за първи път се беше изгубила. Не, знаеше къде се намира домът й. Беше изгубила себе си. Тогава се беше надвесила над осветената от луната река и дълго се беше взирала в образа си, опитвайки да прозре душата си. Не можеше да разчете нищо в лицето срещу нея. Тогава извади същата кутийка и, докосвайки всяко едно от „тайните си съкровища“, се опита да си спомни какво е чувствала, когато го е полагала в нея. Пръстите оставаха студени. Тя се изплаши. Погледна отново образа, погледна кутийката. Тогава отвори ръката си. Малките листчета се завъртяха във някакъв вид непознат валс, използвайки вятъра за партньор, и отлетяха. Отначало съжали, че ги беше пуснала, та те … те бяха единственият й спомен, те трябваше да лежат в кутийката сега. Едно от листчетата все още правеше пируети около нея и накрая падна във водата. Тя понечи да го вземе, но течението я изпревари и остана само образът й. Този път обаче той й се стори по-познат. Дали грижите и болката бяха отлетели с листчетата? Не повярва, затова изчака малко. Седна на брега и загледа луната. След малко пак се надвеси. Водата леко се намръщи от неочакваният нощен порив на вятъра. Когато се успокои, върху осветената лунна пътека отново грейна сърцето й. Да, сърцето й, защото най-сетне тя не виждаше маска на лицето си. То беше искрено и чисто – точно както тогава, когато затвори онази кутийка. Лицето във водата беше отражение на онази красива женска душа, която пазеше детето в себе си, онова туптящо сърце, което живееше за една усмивка и даряваше такава на другите, които дишаха за същото. Отражение на всичката онази проста доброта, която караше дърветата да цъфтят на пролет, да раждат сладки плодове на есен и да топлят с романтичните си висулки премръзналите хора през зимата. Тя се усмихна. Лицето й остана същото. Усмихна се отвътре. Но очите й грейнаха – те издадоха онази ликуваща душа. Тялото й бавно се спусна на мократа от нощната роса трева.
Тя отвори очи. Луната вече беше високо. Не толкова голяма и не толкова близко, но това нямаше значение, защото пламъкът на изгрева вече гореше вътре в нея и щеше да гори до другия нощен изгрев. Слънцето ни озарява дори през нощта, помисли си тя, стана и тръгна обратно по криволичещата пътека. Обратно към къщата, в която знаеше, че никога повече няма да се върне. Тя наистина не се върна повече там. Тя – маската, остана заровена от пясъка на дъното на реката. Върна се една светла намерена душа, изгубена преди много години на същия онзи бряг. Тя се отпусна в мекото легло. Студът беше изчезнал. Страхът никога повече не се появи.
А там до реката, по-надолу по течението, стоеше той. Непознат и изгубен. Прегърнал коленете си, следеше тънката лунна пътека, която докосваше нозете му. По водата бавно се спускаше едно искрящо от капките листче, което се закачи на малко клонче близо до брега. Той се наведе и го вдигна. Погледна лицето си в реката. Обърна се към луната и тръгна след нея по дългата криволичеща пътека. Прибра се в дома, който отдавна не беше дом. Отпусна се на мекото легло. Студът вече го нямаше. Страхът също беше изчезнал. Той никога повече не се върна на онзи бряг, защото го носеше в сърцето си. А в портфейла му продължаваше да стои едно малко сбръчкано листче, на което с размазани букви пишеше:
„Обичам те!“
Фейджин
19.06.2006, Варна, Варна
PS: Все още има няколко спорни момента, така че най-вероятно този вариант ще претърпи леки козметични промени.