Краят на декември. Сняг. Коледата винаги трябва да е снежна, нали? Иначе не е коледа, не е истинска. Не е толкова чиста. А тази бяла пелена, покрила цялата мръсотия на света, искряща дори на оскъдната нощна светлина на луната, кара душите ни да се отпуснат, а сърцата ни да забият, та барем малко ни стоплят и предпазят от кристализиращият въздух. Да, трябва да е снежно. Такова и беше. Три дни не беше спирало да вали. Големи пухкави снежинки се трупаха една върху друга и се сгушваха заедно, сякаш опитвайки се да се стоплят. Хората стояха зад прозорците си и усмихнато наблюдаваха приказката, която се сипеше из зад каменните стени, подгрявани от бумтящите стари печки с дърва, чиито пламъчета се закачаха по тавана и стените, докато влюбените стояха прегърнати и си шепнеха на ушенце, зареяни в мечтите на игривите пламъци. Децата подскачаха по меките персийски килими и се боричкаха с ръчно тъканите от бабите им шарени възглавнички. Бабите плетяха половери и гледаха колкото строго, толкова и умилно своите внучета из под големите си очила, докато дядовците, зачетени в сутршния вестник само от време навреме хвърляха по някой замислен поглед през прозореца цъкайки неодобряващо срещу упорито неспиращия сняг, който беше принудил всички разумни хора да си стоят вкъщи. Родителите пък бяха доволни. Спяха до късно, наслаждавайки се на отпуските си. Мотаеха се покрай родителите си и децата си бавно и протяжно, вечер сядаха на по ракийка и спокойно си хапваха салатката, обсъждайки ежедневните неща. Снегът. А има ли достатъчно дърва в печката? Щели да съкращават още 300 души във фабриката. Магазинът хич не върви. Този проклет сняг всичко замрази.Тежка зима ще е. И такива неща. А децата продължаваха да скачат, да викат, да се боричкат, да лепят зачервените си нослета по заскрежените прозорци и да се опитват да преброят снежинките.
Това беше един наистина бял месец. А това, което прочетохме с вас беше ежедневието във почти всеки дом. Отначало романтично, после някак стягащо душата на запречените в къщите си хора, но при всички положения тихо и спокойно. Всички имаха усещането, че времето почти е спряло и само лекичко се плъзга като разтопена снежинка, но вмомента нищо неможеше да се разтопи, така че си беше спряло. Е, почти всички усещаха наближаващата коледа.
Но улиците на града не бяха съвсем пусти. Освен ветровете, които се гонеха побеснели от скука между къщи, блокове и магазини, тук таме се мяркаха бързащи хора, със заскрежени бради и зачервени очи, опаковани в кожени ръкавици ръце, които потичваха внимателно, страхувайки се от лукавия лед, към къщи, където ги чакаха куп хора и най-важното горяща печка и вкусни гозби.
Но докато се оглеждах внимателно, за да опиша какво донесе този сняг на градския микрокосмос, забелязах един човек, който не беше като другите. Имаше стара шапка, топло палто, нямаше ръкавици и затова бе пъхнал ръцете си в джобовете. От невъзпитания вятър го пазеше стар ръчно плетен шал, който оставяше само очите му незакрити. Вгледах се в тях. Бяха някъде далеч от тази иначе пуста улица. Господинът ми направи впечатление защото не бързаше. Сякаш се бореше безцелно със студа и снега и просто се луташе из малките криволички. Бързо се пъхнах на топло в мозъка му, за да се огледам в мислите му.
„Три години вече се минаха. Три безкрайно дълги години без въздух. Непозната страна. Непознати лица. Ненормални привички. Три години вече се скитам по същите тези улици. Три години оглеждам олющените фасади и бледите физиономии. Три години се взирам в празните погледи и лъскавите витрини. Знам всяко паве наизуст. Три години се мъча да направя този град дом, но не мога. Три коледи се минаха. Три нови години се празнуваха. Аз гледах цветните зари, които се отразяваха в празните ми очи, от които всеки път се изтръгваше само по една сълза. Гореща като ада, която бавно се спускаше по бузата ми. Много бавно, сякаш искаща да не забравя никога тази болка, закачаше устните ми, за да ми напомни отколко време не са докосвали други и падаше мъртва на стария ми пуловер. И сега пак се скитам бездомен по посипаните от нищо неподозиращия сняг улици. Да, имам си дом. Малко апартаментче, стари, но пък стилни мебели. Печка, която обаче рядко паля, защото дървата са малко. Но все пак е дом. Жилище. Домът е нейде далече. Дори вече не помня как изглежда. Не съм сигурен и дали наистина е било дом или просто е било поредното обитание… „
Стана ми тъжно, малко се изплаших от тези мисли, неподхождащи на коледното ми настроение, стрелнах се през очите му, яхнах Вятърко и полетях през улицата далеч от самотният странник, оставящ временните си следи по снега. За миг се стрелнах покрай едно малко момиченце, свито под старо стълбище на някога хубава къща. Скочих от Вятърко и се приближих до детето. Беше невероятно красиво русо момиченце със светло сини очи, които топяха снега. Плачеше. Сълзите му палеха бялата пелена на земята и потъваха дълбоко в нея. Караха очите му да изглеждат по-големи, а синьото в тях още по-синьо. Дрехите му бяха тънки и изпокъсани. Зачервентие му ръчички трепереха и колкото и да ги търкаше си оставаха студени и болезнени. Какво ли му се е случило?
- Малката, какво правиш тук? – чух аз глас и се обърнах. Изгубеният господин ме беше настигнал.
Момичеценто погледна господина малко смутено и подсмръкна.
- Добре ли си, мъничето ми, какво правиш навън в този зверски студ? – попита отново той и подаде ръка на детето.
- Нямам къде да отида. – изхлипа тя и още един бисер се отрони от окото й.
- Какво се е случило?
- Нямам мама, нито татко. В домът за деца вече нямаше място и аз останах навън. Никой не ме иска защото съм мръсна и грозна и не мога да работя нищо.
- Глупости, мъничето ми, ела, ела с мен. Аз също съм сам, но пък имам малко апартаментче. Не е много топло, но поне не духа, а и вчера купих едни вкусотии за коледа, трябва само да ги сготвим! Искаш ли да ми помогнеш? Вие жените сте магьосници в това отношение, дори никога да не сте го правили пак се справяте по-добре от нас!
Момиченцето го погледна с недоумение. Никой досега не я беше заговарял, камо ли да й предлага дом. Беше я малко страх, но студът, брулещ от толкова време лицето й отново й напомни, че всичко е по-добре от това и тя бавно и недоверчиво му подаде ръка.
В същият момент насреща се зададе друг господин. Явно богат човек. Имаше изискано бомбе хубав балтон и бастун с гравирана сребърна дръжка. Той видя двамата странници и се запъти към тях.
- Какво правите навън в този студ? И това момиченце, та то ще замръзне в тези дрехи!
- Намерих я, учтиви господине. Тъкмо я водя вкъщи да се стопли и да хапнем.
- Ами вие и вие не изглеждате много стоплен. Хайде, елате при мен. Жена ми и помощницата вече са сготвили. Оттук го надушвам. Имаме и три стаи за гости, ще можете да се наспите после. Поне на коледа можем да отворим вратите на крепостите си.
- Няма нужда, господине, вкъщи също не е лошо.
- Хайде сега не бъдете упорит като… Но аз Ви познавам!
Двамата мъже се вгледаха в очите си. Богатият непознат свали шапката си, а странникът придърпа шала си надолу. Очите му се разшириха.
- Приятелю!
- Хей, друже, какво правиш тук!
Приятелю!… – Странникът се разплака от умиление. Това беше най-добрият му приятел от ученическите години. Оттогава не се бяха виждали, след време бяха спрели да си пишат и писма, защото смениха адресите си и изгубиха дирите си. Те бяха като братя и макар че не се бяха виждали години, често мислеха един за друг и въздишаха тежко…
- Хехе, още ли не искаш да споделиш трапезата ми. Та това е и твоят дом там! Ако знаеш само за кого се ожених…
- Разказвай, разказвай! – подкани го странникът, като се запъти след него, стискащ силно ръката на малкото момиченце, което гледаше двамата мъже с големите си очи и се чудеше да плаче ли да се смее ли или просто да избяга.
- Ела, ела, искам да те запозная с децата си! – Продължаваше разпалено да подканва богатият господин.
- Какъв чудесен ден е днес, стари друже!
- Чудеса стават, мили мой! Чудеса стават…- отвърна уж непознатият и продължи с още по-бодра крачка към Домът, домът на всички тях.
Защото там бяха сърцата им. Там бяха и усмивките им.
Ами момиченцето?
Неговото сърце също принадлежеше там, защото то за първи път трепна, когато видя непознатият, който й подаде ръка. Добротата докосва. Усмивката топли.
Вратите на голямата къща се разтвориха и приеха новите гости, които стъпиха в своя дом, вдишващи дълбоко ароматния въздух, носещ уханието на печено и пушека на голяма камина.
- Е, хайде, хайде, настанявайте се и ВЕСЕЛА КОЛЕДА НА ВСИЧКИ!
Ето я и моята коледна приказка. За всички онези, които смятат, че коледните приказки трябва да са весели, а не тъжни като тази, искам да ВЪЗРАЗЯ, че приказката ми е тъжна. Това е приказка за добри приятели, за истинския дом, любовта, добротата и красотата на света, защото чудеса стават. Това е приказка, която показва, че никога няма само добро и само лошо, но доброто винаги казва последната дума. Това е приказка, която твърди, че чудеса стават! И ако това не е щастливо и весело и не ви кара да се чувствате по-истински, значи или нещо в мен или нещо във вас е сбъркано, но определено някъде не е наред… Познавайки се добре, ще да е в мен…
Искам също да подчертая, че това не е просто приказка, а един скромен коледен подарък за една моя приятелка. Имена няма да казвам, защото тя си знае и без това:)
Да си ми жива и здрава и да се усмихваш повечко, ей!
Ей, последното важи за всички вас! Е, хайде, хайде, настанявайте се и ВЕСЕЛА КОЛЕДА!!!:)
Обичам Ви!/Само ако не сте немци!/
