lgМъка²

Не носеше ръкавици,
нямаше шапка,
нито палто на гърба!
Имаше само ръждива китара,
сглобена от стари боклуци.
И пееше
фалшиво
като
мечтите ѝ
отекваха във струните
и губеха се в тъмното на корпуса…
И тя запяваше отново,
и новите мечти се губеха,
и пееше!
И пееше отново!
Не спираше дори за миг да пее,
защото спреше ли тогава
сигурно
и тя изгубваше се в тъмното…

Иван Иванов – Ванката
04.06.2014 г.

В оранжево отмира и тоз дъждовен ден,
във шепи се събира споменът за мен
на хората, които преминали за миг,
отнели са частичка от празния ми лик.

А тези дето сядат за малко да послушат
дъждовни капки, пясък и пролетните птици
и тези дето нежно във мене ще се сгушат,
пристъпващи невидими по бабини терлици

остават вечно тука и нищичко не взимат –
достатъчно е само мечтите им да нося
и печката да паля, когато стане зима –
да могат душите им да стъпват вкъщи боси,

а те благодарят ми със къшей хляб от лимец
и котешко спокойствие до живата камина.
Тежат навярно спомени от миналите зими,
но важното е, че и тази зима ще ни има.

Иван Иванов – Ванката

27.05.2014

Соул

Някога, съвсем не толкова отдавна, в една красива долина – най-красивата сред долините, до една буйна река – най-буйната сред реките, се извисявала една стара мелница – както всички се досещате – най-старата сред мелниците, естествено! В мелницата живял старият мелничар със своята дъщеря – най-красивата сред дъщерите! Дъщерята на мелничаря наистина била приказно красива – това е първата, но и една от многото приказки, разказвани за нея по широкия друм. Но и тя, като всяко човешко същество, си имала недостатъци – много била опърничава. Така и не успял да се разбере с нея, ни баща ѝ, ни никой. Науми ли си нещо – никой не можел нито да я разубеди, нито да я озъпти.
Още…

Приказки за деца, та приказки за деца. Кой реши, че приказките са за деца? Кой реши, че приказките са от възрастни? Глупав човек! Объркан човек! Всичко е наопаки! Всъщност приказките са от деца и са за възрастни! И това е толкова очевидно! Вие да сте виждали възрастен да лети на вълшебно килимче? Или възрастен да търка стари лампи с различна цел от тази да забърше праха, та да не се злепостави пред гостите? Или да търчи след някакво вълшебно цвете да спасява света? Виж, с феите е малко по-различно, но там вече приказката е за възрастни… Както и да е, мисълта ми е, че това е пълен абсурд! Приказките са от деца и са за възрастни и точка по въпроса. Децата може да са на 30 и 40, че и по две, няма никакво значение, но са деца и деца ще си останат завинаги. И пишат с душата на дете и с едничката надежда някой възрастен, докато си въобразява, че чете тая приказка на детето си и го учи на някакви неща с нея, да успее да чуе приказката, да я усети, да заживее в този магичен детски свят поне за малко, да се върне към онова истинското, чистото, позабравено дете и да се усмихне. Ама не, защото трябва да се усмихне. И без да му пука, че усмивката създава бръчки! Да се усмихне щастливо, до ушите, и да заподскача край някое магическо езеро с някое вълшебно девойче и да гонят магични същества, които разказват вълшебни приказки за вълшебни страни и все такива едни магични и вълшебни детски работи, от които кожата ти се опъва, бръчките изглаждат, гънките в мозъка също и всичкото това преобразяване завършва със серотонинова инжекция и непринуденото щастие, което само едно дете може да си дари. Ето затова не са от деца за деца – децата нямат нужда някой да им разказва приказка. Те живеят в приказка. Още…