lgМъка²

Жената на моя живот
е чужда.
Дали не живея и аз нечий чужд живот?
Жената на моя живот
е сама.
Странно – аз също съм сам…
Жената на моя живот
я няма.
Защо тогава аз съм тук?
Жената на моя живот
се усмихва.
Я! Има някой зад мен…
Жената на моя живот
е добра.
Аз не искам свещеник!

Само тя да прости,
че *ни* няма

Иван Иванов – Ванката, 20.10.10. (в банята)

Тъй като се оказа, че много хора разбират конкретни места не така, както аз ги разбрах, след като си го прочетох първия път, искам за първи път в живота си да споделя публично какво е искал да каже авторът

„Жената на моя живот/се усмихва./Я! Има някой зад мен…“ – Не, жената не е зад лирическия Аз и не се усмихва на него. Идеята тук е, че тя е срещу него, усмихва се, той аха да се зарадва и осъзнава, че зад него има някого, на когото всъщност се усмихва тя.

„Жената на моя живот/е добра./Аз не искам свещеник!“ – Това няма пряка връзка с последващите редове: „Само тя да прости[…]“. Не случайно има празен ред по между Тук образът на свещеника няма нищо общо с несбъдната бяла рокля. Той създава опозицията „добър-лош“. Жената на моя живот е добра, а аз не съм, не искам свещеник, който да опрости греховете ми, не искам да бъда добър. Единственият грях, който искам да бъде простен е, че ни няма… [„аз“ тук е от името на лирическия герой, да не ме сбъркате с някого ]

Ако някой случайно е разбрал горното по описания доле начин, моля да драсне един коментар, да знам, че не съм сам на тоя свят в лудостта си

А за децата – внимавайте да не ви напишат някоя двойка един ден, задето сте открили какво е искал да каже авторът. Всъщност вашите преподаватели ви питат експлицитно: „Какво е искал да каже авторът“, но имплицитно ви казват: „Какво искам да чуя аз?“…

Зависими сме към светлината –
хроничен недостиг на мелатонин,
свръхдоза адреналин –
всичко има своето химично обяснение. Още…

Аз те обичам!
Едно, две, три
Аз те обичам много!
Едно, две, три, четири
Аз те обичам много истински!
Едно, две, три, четири, пет
Аз те обичам искрено много истински!
Едно, две, три, четири, пет, шест
Аз те обичам безумно искрено много истински!
Едно, две, три, четири, пет, шест, седем
Аз те обичам безумно искрено много истински, прекрасна!
Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем
Аз те обичам безумно искрено много истински, прекрасна моя!
Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет
Аз те обичам безумно искрено безмерно много истински, прекрасная моя!
Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет
Теб.
Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно – тя е!
Аз те обичам безумно искрено безмерно много истински, прекрасна моя и броих до десет преди да го кажа и да ти си, след малко ще ми свърши въздухът, затова ме целуни
Завеса.

Иван Иванов – Ванката
16.09.10

Es ist Stellvertreter der eigentlichen Bezeichnung eines Objekts, die Stellvertreter des eigentlichen Objekts ist, das eigentlich nicht eigentlich ist. Unser Leben ist stets stellvertretend.

Das eine Skizze nur noch…

18.08.10

Es kommt nie zum Schluss,
weil ein Schluss seinen Anfang will.
Es kommt nie zum Schuss,
weil ein Schuss seinen Mut will.
Er kommt nie zu Hûs,
weil ein Hûs seine Liebe will.
Er kommt nie zum Ziel,
weil ein Ziel seinen Weg will.

Und der Weg ist ein Halber.
Weiter…

Стоиш, ти, съзерцавайки орлите,
на две пречупен, ти, от раницата тежка;
Кръжат във търсене, а ти стоиш в такова;
Какво съкровище ли криеш там,
че и за миг дори не го оставяш?
Мечти? Или пък спомени поизбледнели?
Или пък тайни? Свои? Чужди? Болки?
Хвърли ги! Ти, огънати човече – хвърли! –
замеряй с тях орлите и небето, реката долу –
разплискай я! и разбунтувай – остави я
да ги погълне, със тиня да ги обгърне,
да ги няма, заспи със тях – за първи път,
ти, бледни, спи и събуди се сетне –
за първи път, ти блудни, прогледни
и виж орлите как кръжат –
хвърли се, ти, страхливи, разпери ръце
и скачай – те те чакат! Ти. Аз.

Иван Иванов – Ванката
03.08.10

Es ist mir zu eng,
zugesperrt und beschränkt.
Das Zimmer verkleinert sich
und auf ainmal auf meim Kopf zerbricht.
Atemlos.
Aber ich lebe noch!
Hoch,
der Welt über
und dann wieder in die Welt hinein –
ein monolites ganzes Sein.
Zerrisen.
Dann wieder in meim Körper rein.
Atemlos.
Ich sterbe noch!

Ivan Ivanov – Wankata,
16.12.2009

Сън, а в съня зверове, сенки и недоизказано,
хлад, остра болка от срязано,
плът, недокосната, синя
все, че е сън ти се чини
и все е истинско,
и боли, трепери, свисти, огъва се,
аха да се предаде –
звън от будилник
и нов сън.

Иван Иванов – Ванката
15.09.2009

Когато луната залезе,
избледнеят звездите от градския шум,
ще избледнеят и дневните белези,
докато крачиш из сънния друм,

а докато разхождаш се из мечтите
и тихичко шепнеш на сън,
аз ще изграждам красиви дните,
за да се чувстваш спокойна навън

и дори да не се срещнем,
никога да не узнаеш за мен,
ще засадя във двора ти лешник,
ще ти ушия бяла рокля от лен,

ще закрепя последната керемида –
покривът на твоите дни
и тихичко ще си отида,
за да си ти.

Иван Иванов – Ванката

18.08.2009

Минутка дай ми да помисля,
минутка само да притисна
главата ти във моята вглъбената,
минутка само да усетя
вселената,
която от сърцето ти извира
и черпи сили от душата ти добра.
Деца
отново позволи да бъдем
и да се гмурнем в неизвестността,
и дори след туй да се събудя,
и да съм накрай света,
знам няма никога да те загубя,
нито ще изчезне любовта,
горяща във сърцата на деца!

Иван Иванов – Ванката

26.05.2006