lgМъка²

Вина – във смисъл на причина
има, за да е вина
за пропиляно лято
горещо, мудно, задъхващо
като излятата вода във сауна –
там, където с тебе запознахме
се без имена и официалности –
вина, причина за всяка дистанция,
която сетне с тебе пазихме
от себе си другия –
вечно навъсен
като небето на настъпилата зима
има причина – в смисъл на вина…

Иван Иванов – Ванката
05.11.10

Жената на моя живот
е чужда.
Дали не живея и аз нечий чужд живот?
Жената на моя живот
е сама.
Странно – аз също съм сам…
Жената на моя живот
я няма.
Защо тогава аз съм тук?
Жената на моя живот
се усмихва.
Я! Има някой зад мен…
Жената на моя живот
е добра.
Аз не искам свещеник!

Само тя да прости,
че *ни* няма

Иван Иванов – Ванката, 20.10.10. (в банята)

Тъй като се оказа, че много хора разбират конкретни места не така, както аз ги разбрах, след като си го прочетох първия път, искам за първи път в живота си да споделя публично какво е искал да каже авторът

„Жената на моя живот/се усмихва./Я! Има някой зад мен…“ – Не, жената не е зад лирическия Аз и не се усмихва на него. Идеята тук е, че тя е срещу него, усмихва се, той аха да се зарадва и осъзнава, че зад него има някого, на когото всъщност се усмихва тя.

„Жената на моя живот/е добра./Аз не искам свещеник!“ – Това няма пряка връзка с последващите редове: „Само тя да прости[…]“. Не случайно има празен ред по между Тук образът на свещеника няма нищо общо с несбъдната бяла рокля. Той създава опозицията „добър-лош“. Жената на моя живот е добра, а аз не съм, не искам свещеник, който да опрости греховете ми, не искам да бъда добър. Единственият грях, който искам да бъде простен е, че ни няма… [„аз“ тук е от името на лирическия герой, да не ме сбъркате с някого ]

Ако някой случайно е разбрал горното по описания доле начин, моля да драсне един коментар, да знам, че не съм сам на тоя свят в лудостта си

А за децата – внимавайте да не ви напишат някоя двойка един ден, задето сте открили какво е искал да каже авторът. Всъщност вашите преподаватели ви питат експлицитно: „Какво е искал да каже авторът“, но имплицитно ви казват: „Какво искам да чуя аз?“…

И вълшебникът съм аз

Зависими сме към светлината –
хроничен недостиг на мелатонин,
свръхдоза адреналин –
всичко има своето химично обяснение. Още…

Es kommt nie zum Schluss,
weil ein Schluss seinen Anfang will.
Es kommt nie zum Schuss,
weil ein Schuss seinen Mut will.
Er kommt nie zu Hûs,
weil ein Hûs seine Liebe will.
Er kommt nie zum Ziel,
weil ein Ziel seinen Weg will.

Und der Weg ist ein Halber.
Weiter…

Стоиш, ти, съзерцавайки орлите,
на две пречупен, ти, от раницата тежка;
Кръжат във търсене, а ти стоиш в такова;
Какво съкровище ли криеш там,
че и за миг дори не го оставяш?
Мечти? Или пък спомени поизбледнели?
Или пък тайни? Свои? Чужди? Болки?
Хвърли ги! Ти, огънати човече – хвърли! –
замеряй с тях орлите и небето, реката долу –
разплискай я! и разбунтувай – остави я
да ги погълне, със тиня да ги обгърне,
да ги няма, заспи със тях – за първи път,
ти, бледни, спи и събуди се сетне –
за първи път, ти блудни, прогледни
и виж орлите как кръжат –
хвърли се, ти, страхливи, разпери ръце
и скачай – те те чакат! Ти. Аз.

Иван Иванов – Ванката
03.08.10

Това е пътят!
Още…

Es ist mir zu eng,
zugesperrt und beschränkt.
Das Zimmer verkleinert sich
und auf ainmal auf meim Kopf zerbricht.
Atemlos.
Aber ich lebe noch!
Hoch,
der Welt über
und dann wieder in die Welt hinein –
ein monolites ganzes Sein.
Zerrisen.
Dann wieder in meim Körper rein.
Atemlos.
Ich sterbe noch!

Ivan Ivanov – Wankata,
16.12.2009

Случвало ли ти се е да вървиш и да си мечтаеш за всичко онова, което някога отдавна, ако не беше, или пък ако беше, или ако някой друг беше или не беше, щеше, стига да… ама не стига…?
Още…

Сън, а в съня зверове, сенки и недоизказано,
хлад, остра болка от срязано,
плът, недокосната, синя
все, че е сън ти се чини
и все е истинско,
и боли, трепери, свисти, огъва се,
аха да се предаде –
звън от будилник
и нов сън.

Иван Иванов – Ванката
15.09.2009