lgМъка²

Умира.
Нещо малко и невидимо умира,
но макар и малко, то във себе си събира
всички истински неща…
Има още…

[…]

Стоиш на края на морето,
аз – на сушата на края –
заедно сме общо взето,
но в частност сме самички, зная.

[…]

Иван Иванов – Ванката
30.08.08

Снежинки посред лято –
замръзва всичко като в приказка.
На юг полита щъркелово ято,
морето спира във скалите да се плиска.

Тупти все още в бавен ритъм.
Тупти, боли и не замръзва –
за старото ни лято все приритва,
но само със желанията си зъзне…

Иван Иванов – Ванката
22.08.08, Варна

Навън е зимна нощ. Само цепеницата в камината пука изгаряща. Какво ли е да си цепеница в нечия камина? Започваш живота си от едно семе, отронено от плод, откъснат от нечия малка ръчица и изяден с огромна наслада в горещ летен ден. Представи си доволната физиономийка на щастливото момче, утолило жаждата си и глада си. То те изплюва на земята. Та ти си само едно малко семе, което не става за ядене, а ти попадаш в малка дупчица в земята, тунелче на червей, и оставаш там, далеч от събратята си, до сами пътя. Дни наред усещаш изгарящото слънце върху себе си, чудиш се защо си на този свят въобще, каква е мисията ти, задачата ти, защо… И изведнъж завалява проливен дъжд, невиждан от теб порой, на който би се зарадвал, ако все още се намираше в своята майка – плода. Сега се чудиш дали ще оцелееш, дали няма да се удавиш. Но не, няма нищо лошо да ти се случи, защото това е само началото на твоя път към израстването. Ти покълваш. Усещаш как малката ти люспичка се обелва и отпада в страни, а ти все по-здраво се захващаш за почвата и чувсташ всичко по-съвсем нов, непознат за теб начин. Гледаш на земята като на твой закрилник, на слънцето и дъжда като на твои най-добри приятели, на небето като на мечта. И малко по малко растеш. Все нагоре и само нагоре. Ти си тъничък, но жилав, здрав. Ти знаеш, че ще се справиш с всичко. Само едно те изумява – защо ли хората се обръщат към теб в женски род – „Я, каква хубава фиданка!“. Не виждат ли, че си млад и силен мъж, готов да устои на всякакви препядствия?! Какво пък, нека си говорят! Един ден ще видят мощта ти. „Кой ли я е засадил? чудна е! дано не я отсекат!“. Та, защо някой би искал да ти навреди? Ти не си сторил никому зло. Не знаеш ясно какво означават тези реплики, но когато виждаш дърварите, веднага разбираш що е тревога, заплаха, страх. Унижението да си паднал, посякан от корен, да не можеш да помръднеш клони и листа, да си така беззащитен и отхвърлен. Да няма нито една птица в клоните ти – това е жестоко. Но те те подминаха този път. Явно са се уплашили от мощта ти. А ти растеш малко по малко. Гониш мечтата си. Ще я стигнеш ли? Кой знае… Не се плашиш от есенните бури, зимата и ледения студ, сланата през хладните пролетни нощи, маранята на лятото. И отново всичко се повтаря. И отново. И отново. Малки птици се загнездват в короната ти, ставаща все по-гъста пролет след пролет. Чувстваш се като лъв, като господар на гората. Там до пътеката е най-хубаво – деца играят наоколо, уморени пътници сядат покрай теб и заспиват в сянката ти. Ти чуваш въздишките ми, виждаш сънищата им, разбираш бляновете им и се молиш заедно с тях да се сбъднат мечтите им. Една пролетна вечер младеж минава покрай теб с букет от лалета и ти се влюбваш. Та те са толкова красиви, най-прекрасното нещо, което си виждал. Нощем сънуваш идеалната форма на чашките им, долавяш свежия им аромат, виждаш себе си, прегърнал едно огромно красиво лале. Започваш да униваш, никога повече никой не те задминава с подобно цвете в ръка. Защо ли съдбата така те наказва?! Минават годините, ти не ги броиш, растеш и намираш сила, но ти се иска да си мъничък и крехък като цвете, за да срещнеш ТЯХ. Небето вече не е мечта – не можеш да го достигнеш, но не принадлежиш и на земята – само корените ти са там – а сърцето си не можеш да намериш…
Те идват, дори не ги забелязваш. Нанасят ти удари, не ги усещаш. Падаш на земята, унижен си. Или пък спасен. Занасят те в едно тъмно място, където момче, чиято възраст не можеш да определиш, но което ти напомня и на малкото, изяло плода в началото на живота ти, и на по-голямото, носещо букета с лалетата, те насича на малки парчета и те прибира в килер. Студено е, а ти все още си в транс. Вече месеци стоиш в килера, но си щастлив – насреща има картина с ваза, пълна с лалета. Не откъсваш поглед от тях, говориш им, пееш им. Но този миг на блаженство приключва – хвърлят те в камината. Не се тревожи, ти вършиш едно добро дело, защото момчето е премръзнало. То ще оцелее тази зима благодарение на теб. Не, недей да плачеш, та ти си голям и силен мъж. Недей. Моля те. Знаеш ли какво ще ти се случи, когато изгориш целия? Ще ти кажа – зимата ще е свършила, момчето е изчисти камината и ще изхвърли пепелта в края на градината, но ще се появи твоят най-добър приятел вятъра и ще те разнесе по цветната алея. Ти ще попаднеш в почвата и ще помогнеш на малките цветя да пораснат силни и да носят твоя силен дух. Ти ще си във всяко едно поникнало лале. До края на света…

Jane Roe

Тиха, лека, нежна, бавна, мека целувка
запали бузата изчервена,
сладка, гладка, гъделичкаща милувка
премина по шията издължена.

Влажен, важен, сериозно-влюбен поглед
се впи в две тихи, тъмни, уплашени очи:
искам, имам, не мога, не бива, не знам
започна в тъмата между зарята да звучи.

Отвърнат, зареян, замислен, безмислен
той остана там студен и безмълвен да стои.
Объркан, разпръснат, блъскащ, улисан
поглед срещу него небрежно пропусна две сълзи.

Влюбен, превлюбен, ненаситен, разбиращ,
чувстващ, усещащ, осъзнат, невъзпиран -
двамата, гушнати, заедно, има ги, виждаш!
доволен, вярващ, искрящ и щастлив си отивам!

Докато тях всеки миг от мига ги връхлита!

Любов!

Иван Иванов – Ванката, 13.09.2006, Варна

Само звездите остават
над сивата пепел на моя живот
и хора във черно опяват
над тъмнокафевия гроб.

Само звездите не плачат,
защото отивам при тях,
сухи въжета се влачат
по лепкавия земен прах.

Ковчегът положен в земята.
Духът над света извисен.
Ще го помнят по делата,
ще се молят да бъде спасен

от съдбата отново да бъде прероден.

Иван Иванов – Ванката
03.09.06 Варна/София

- Аспарухо ще мъмри на 19ти!
- Де се е чуло и видяло Аспарухо да мъмри?!

Аспарухо наистина мъмри! Мъмри яко на 19. юли 2006та година. Мъмри до скъсване.
Да, точно така, тогава се проведе кандидатстудентският изпит по история на България в СУ. И се падна Аспарух. С Тервел барабар. Защо Ви го казвам ли? Ами питайте онези, които си бяха говорили с мен няколко дни преди изпита. Защото аз бях твърдо убеден, че тази тема ще се падне. И тя се падна:)
Обещах на Бог, че ако направи чудото да се падне тази тема, ще стана вярващ. Станах. Бог наистина съществува! Където и да е, какъвто и да е, каквото и да работи, го работи добре:)
Учителят от Улицата не беше прав навремето… Все едно каза Аспарухо да мъмри… ми не! Не!… Не ама да, драги, мъмри яко!
Е, аз не съм се справил блестящо с темата. Нямаше да е справедливо да науча за половин ден една тема и тя да се падне и аз да изпаткам всичко за отличен. Направих я за колкото ми трябва. Така и аз съм доволен и тези които са учили не са ощетени.
Но това няма значение, важното е, че Бог съществува:)
Край с изпитите.
Сега остават резултатите. Дългото чакане, краткото псуване/еуфория и … София, дръж се, Ванката идва да ти срине основите!

- Ти наистина ли знаеше?
- Не, но повярвах!

Не е трудно. Наистина не е!
Не е трудно да обичаш!
Не е трудно да бъдеш приятел!
Не е трудно да бъдеш добър с другите!
Не е трудно да помагаш!
Не е трудно да си естествен!
Не е трудно да си отдаден!

Трудно е! Господи, колко е трудно!
Трудно е да бъдеш обичан!
Трудно е да имаш приятели!
Трудно е да са добри с теб!
Трудно е да ти помагат!
Трудно е да свалят маските си пред теб!
Трудно е да са отдадени за теб…

Тъжно! Колко ми е тъжно за това…
Как ми се иска законите на физиката да са законите на хората… и всяко действие има равно по сила и противоположно по поска противодействие…
Истината е, че нещата умират. Умират преди хората. Истината е, че предметите се рушат. Чувствата се погребват. Усмивките се превръщат в бръчки, а очите потъмняват… Колко стари хора се оплакват от перде на очите? Истината е, че сълзите са фалш, че прегръдките са рутина, че целувките са инстинкт, че истината я разстреляха отдавна…
Сега стоя леко приведен пред трупа й. Бутам я леко с крак. Не помръдва. Само студените меса леко потъват навътре… физичните закони все пак действат… Да плача ли? Фалшиви сълзи? Не, не, аз не съм убиец!
Не съм убиец! Не съм убиец! Не съм убиец!
Дали ако си го повтарям няколко стотин пъти ще си повярвам? Не мога да си повярвам. Съвестта ми още пази кичур от косата на истината… Само това ми остана. Онзи малък кичур истински живот.
Палих го толкова много пъти! Но той не изгоря. Дори не се затопли. Остана ледено студен – неутрален. Такъв какъвто трябва да бъде. Кичур, който никога не е виждал боя, който никога не е бил истински къдрав и никога истински прав…
Всеки път, когато погъделичка сърцето ми и косата ми се изправя, зениците ми се разширяват, думите се губят, в главата ми нахлува кръв и започва да боли.
Само това ми остана.
Защо ли?
Защото ми омръзна! Защото не издържах! Защото се отказах! Предадох се! Вдигнах ръце, отпуснах се и се отдадох на… света около мен – такъв какъвто беше!
Аз бях него. Не като него! Сляхме се! Оставих го да ме погълне, да ме превърне в част от себе си. Аз влязох като акционер само с един мъничък блясък в очите. Дадох го и вече всичко беше наред.
Вече нищо не беше враждебно към мен, защото аз бях враждебен към всичко.
И сега стоя пред трупа й и се чудя дали да плача? С онзи фалшив блясък на солената вода… Но ако не заплача, значи ще се отделя от този свят – за първи път няма да съм част от него, няма да съм неистински, няма да съм убиец… Но тя вече е мъртва!
Мъртва за всички ни!
За себе си!
Мъртва!
Студена.
Безцветна.
Както винаги.
Сбогом свят!
Малка черна капка се стече по лицето му. Той се свлече мъртъв до нея. В последния миг усмивка погълна пътуващата към земята капка.
Надеждата се прероди.

Иван Иванов – Ванката
10.07.2006, Варна

Няма да напиша нищо повече тук. Просто информирам, че има важен пост в другия блог.
Дано този път проектът бъде осъществен!

Бълха ухапа ми корема
и ме заболя!
Ще напиша за това поема
със усмивка през сълза!

Бълхата хванах със ръка
и захвърлих на паважа!
надявам се я заболя-
ей сега ще я размажа!

Надигна се тя на крака
и погледна ме на кръв,
и започна се така
войната-хванах се на стръв!

Палеца ми тя ухапа
и разсмя се като Гордан Блъф.
Това за мене бе капака-
искам да се лее кръв!

Замерих я със чехъла червен
и потече нещо синьо.
Загледах се като обориген-
била е херцогиня!

PS: Гордан Алф;) Блъф

Иван Иванов – Ванката
20.06.06, Варна