lgМъка²

Коя е Неда? Кои са кучетата? Коя е Теодора Димова? Кой съм аз? Кои сте вий…

Теодора Димова навярно ще ми се обиди, когато кажа, че крушата не пада по-далеч от дървото, но е факт. Гениален прозаик! А защо споменах плодовите насъждения? Защото Теодора Димова е дъщеря на Димитър Димов (без коментар).
Има още…

Радвам се, че отидох сам на Ива̀нов. За пореден път бях поразен от гения на Чехов. Едва ли има друг автор, който да може да създаде толкова прекрасни и истински образи. Прави го с невероятна лекота, уж прости и изчистени, а зад тях има толкова много наслоявания, че ги чувстваш по-сложни и от реални личности… Ако има друг такъв автор – споделете ми!
Има още…

Напоследък ми се ще да прочета някой друг стандарт. Странно защо удрям на камък. Намерих един ISO стандарт, който се оказа публикуван незаконно и от части, и от трети лица. Надявах се да намеря и един БДС, но отново безуспешно – освен, че търсачката на официалния сайт на БИС не успя да го намери по номер (а аз съм сигурен, че съществува), и да го беше намерила – все тая, защото щяха да искат да платя, за да го прочета…
Има още…

Къде, защото онемях, къде, заради дискусията в блога на LeeAnn, реших, че трябва да публикувам този пасаж на всяка цена… Мисля, да не коментирам нищо – той крещи достатъчно силно…

„При техния наивитет и несигурност несъмнено за фабричните мениджъри е по-лесно да налагат дисциплина, но по-младите работнички са предпочитани и поради други причини. Жените често биват уволнявани от работата им в зоните [1], когато навършат около двадесет и пет години, а надзирателите им казват, че са „прекалено стари“ и че пръстите им вече не са достатъчно чевръсти. Тази практика е високоефективен начин за намаляване до минимум на броя на майките, получаващи заплата от компанията.
Има още…

Не искам детската безгрижност.
Не искам старите игри.
Аз искам да съм тази личност,
но във добавка – с детските мечти!
Има още…

Днес ми бутнаха в ръцете няколко неща, на които истински се смях. Нека се посмеем заедно!
За съжаление хипервръзките и към двата бисера не работят, за това ще ви ги пресъздам тук.

Първият е взет от страницата на НАП и гласи следното: „Териториална дирекция Видин обявява търг за унищожаване на вино и спиртни напитки.“ (7 март 2006)

Браво! Браво!

Следващият вече си е за рев. Това е съобщение за временно спиране на известна българска уеб страница, която няма да споменавам, за да не ме пляскат по дупето. Ама като си чета пощата – сигурен съм, че това е показателен случай за много други подобни страници… та: „Системата се апгрейдва. Временно входъд е преустановен. Заповядайте по-късно.“

Аз лично не бих се върнал никога пак там…

Умира.
Нещо малко и невидимо умира,
но макар и малко, то във себе си събира
всички истински неща…
Има още…

[…]

Стоиш на края на морето,
аз – на сушата на края –
заедно сме общо взето,
но в частност сме самички, зная.

[…]

Иван Иванов – Ванката
30.08.08

Снежинки посред лято –
замръзва всичко като в приказка.
На юг полита щъркелово ято,
морето спира във скалите да се плиска.

Тупти все още в бавен ритъм.
Тупти, боли и не замръзва –
за старото ни лято все приритва,
но само със желанията си зъзне…

Иван Иванов – Ванката
22.08.08, Варна

Навън е зимна нощ. Само цепеницата в камината пука изгаряща. Какво ли е да си цепеница в нечия камина? Започваш живота си от едно семе, отронено от плод, откъснат от нечия малка ръчица и изяден с огромна наслада в горещ летен ден. Представи си доволната физиономийка на щастливото момче, утолило жаждата си и глада си. То те изплюва на земята. Та ти си само едно малко семе, което не става за ядене, а ти попадаш в малка дупчица в земята, тунелче на червей, и оставаш там, далеч от събратята си, до сами пътя. Дни наред усещаш изгарящото слънце върху себе си, чудиш се защо си на този свят въобще, каква е мисията ти, задачата ти, защо… И изведнъж завалява проливен дъжд, невиждан от теб порой, на който би се зарадвал, ако все още се намираше в своята майка – плода. Сега се чудиш дали ще оцелееш, дали няма да се удавиш. Но не, няма нищо лошо да ти се случи, защото това е само началото на твоя път към израстването. Ти покълваш. Усещаш как малката ти люспичка се обелва и отпада в страни, а ти все по-здраво се захващаш за почвата и чувсташ всичко по-съвсем нов, непознат за теб начин. Гледаш на земята като на твой закрилник, на слънцето и дъжда като на твои най-добри приятели, на небето като на мечта. И малко по малко растеш. Все нагоре и само нагоре. Ти си тъничък, но жилав, здрав. Ти знаеш, че ще се справиш с всичко. Само едно те изумява – защо ли хората се обръщат към теб в женски род – „Я, каква хубава фиданка!“. Не виждат ли, че си млад и силен мъж, готов да устои на всякакви препядствия?! Какво пък, нека си говорят! Един ден ще видят мощта ти. „Кой ли я е засадил? чудна е! дано не я отсекат!“. Та, защо някой би искал да ти навреди? Ти не си сторил никому зло. Не знаеш ясно какво означават тези реплики, но когато виждаш дърварите, веднага разбираш що е тревога, заплаха, страх. Унижението да си паднал, посякан от корен, да не можеш да помръднеш клони и листа, да си така беззащитен и отхвърлен. Да няма нито една птица в клоните ти – това е жестоко. Но те те подминаха този път. Явно са се уплашили от мощта ти. А ти растеш малко по малко. Гониш мечтата си. Ще я стигнеш ли? Кой знае… Не се плашиш от есенните бури, зимата и ледения студ, сланата през хладните пролетни нощи, маранята на лятото. И отново всичко се повтаря. И отново. И отново. Малки птици се загнездват в короната ти, ставаща все по-гъста пролет след пролет. Чувстваш се като лъв, като господар на гората. Там до пътеката е най-хубаво – деца играят наоколо, уморени пътници сядат покрай теб и заспиват в сянката ти. Ти чуваш въздишките ми, виждаш сънищата им, разбираш бляновете им и се молиш заедно с тях да се сбъднат мечтите им. Една пролетна вечер младеж минава покрай теб с букет от лалета и ти се влюбваш. Та те са толкова красиви, най-прекрасното нещо, което си виждал. Нощем сънуваш идеалната форма на чашките им, долавяш свежия им аромат, виждаш себе си, прегърнал едно огромно красиво лале. Започваш да униваш, никога повече никой не те задминава с подобно цвете в ръка. Защо ли съдбата така те наказва?! Минават годините, ти не ги броиш, растеш и намираш сила, но ти се иска да си мъничък и крехък като цвете, за да срещнеш ТЯХ. Небето вече не е мечта – не можеш да го достигнеш, но не принадлежиш и на земята – само корените ти са там – а сърцето си не можеш да намериш…
Те идват, дори не ги забелязваш. Нанасят ти удари, не ги усещаш. Падаш на земята, унижен си. Или пък спасен. Занасят те в едно тъмно място, където момче, чиято възраст не можеш да определиш, но което ти напомня и на малкото, изяло плода в началото на живота ти, и на по-голямото, носещо букета с лалетата, те насича на малки парчета и те прибира в килер. Студено е, а ти все още си в транс. Вече месеци стоиш в килера, но си щастлив – насреща има картина с ваза, пълна с лалета. Не откъсваш поглед от тях, говориш им, пееш им. Но този миг на блаженство приключва – хвърлят те в камината. Не се тревожи, ти вършиш едно добро дело, защото момчето е премръзнало. То ще оцелее тази зима благодарение на теб. Не, недей да плачеш, та ти си голям и силен мъж. Недей. Моля те. Знаеш ли какво ще ти се случи, когато изгориш целия? Ще ти кажа – зимата ще е свършила, момчето е изчисти камината и ще изхвърли пепелта в края на градината, но ще се появи твоят най-добър приятел вятъра и ще те разнесе по цветната алея. Ти ще попаднеш в почвата и ще помогнеш на малките цветя да пораснат силни и да носят твоя силен дух. Ти ще си във всяко едно поникнало лале. До края на света…

Jane Roe