Следваща страница »

Не носеше ръкавици,
нямаше шапка,
нито палто на гърба!
Имаше само ръждива китара,
сглобена от стари боклуци.
И пееше
фалшиво
като
мечтите ѝ
отекваха във струните
и губеха се в тъмното на корпуса…
И тя запяваше отново,
и новите мечти се губеха,
и пееше!
И пееше отново!
Не спираше дори за миг да пее,
защото спреше ли тогава
сигурно
и тя изгубваше се в тъмното…

Иван Иванов – Ванката
04.06.2014 г.

В оранжево отмира и тоз дъждовен ден,
във шепи се събира споменът за мен
на хората, които преминали за миг,
отнели са частичка от празния ми лик.

А тези дето сядат за малко да послушат
дъждовни капки, пясък и пролетните птици
и тези дето нежно във мене ще се сгушат,
пристъпващи невидими по бабини терлици

остават вечно тука и нищичко не взимат –
достатъчно е само мечтите им да нося
и печката да паля, когато стане зима –
да могат душите им да стъпват вкъщи боси,

а те благодарят ми със къшей хляб от лимец
и котешко спокойствие до живата камина.
Тежат навярно спомени от миналите зими,
но важното е, че и тази зима ще ни има.

Иван Иванов – Ванката

27.05.2014

Соул

Някога, съвсем не толкова отдавна, в една красива долина – най-красивата сред долините, до една буйна река – най-буйната сред реките, се извисявала една стара мелница – както всички се досещате – най-старата сред мелниците, естествено! В мелницата живял старият мелничар със своята дъщеря – най-красивата сред дъщерите! Дъщерята на мелничаря наистина била приказно красива – това е първата, но и една от многото приказки, разказвани за нея по широкия друм. Но и тя, като всяко човешко същество, си имала недостатъци – много била опърничава. Така и не успял да се разбере с нея, ни баща ѝ, ни никой. Науми ли си нещо – никой не можел нито да я разубеди, нито да я озъпти.
Още…

Приказки за деца, та приказки за деца. Кой реши, че приказките са за деца? Кой реши, че приказките са от възрастни? Глупав човек! Объркан човек! Всичко е наопаки! Всъщност приказките са от деца и са за възрастни! И това е толкова очевидно! Вие да сте виждали възрастен да лети на вълшебно килимче? Или възрастен да търка стари лампи с различна цел от тази да забърше праха, та да не се злепостави пред гостите? Или да търчи след някакво вълшебно цвете да спасява света? Виж, с феите е малко по-различно, но там вече приказката е за възрастни… Както и да е, мисълта ми е, че това е пълен абсурд! Приказките са от деца и са за възрастни и точка по въпроса. Децата може да са на 30 и 40, че и по две, няма никакво значение, но са деца и деца ще си останат завинаги. И пишат с душата на дете и с едничката надежда някой възрастен, докато си въобразява, че чете тая приказка на детето си и го учи на някакви неща с нея, да успее да чуе приказката, да я усети, да заживее в този магичен детски свят поне за малко, да се върне към онова истинското, чистото, позабравено дете и да се усмихне. Ама не, защото трябва да се усмихне. И без да му пука, че усмивката създава бръчки! Да се усмихне щастливо, до ушите, и да заподскача край някое магическо езеро с някое вълшебно девойче и да гонят магични същества, които разказват вълшебни приказки за вълшебни страни и все такива едни магични и вълшебни детски работи, от които кожата ти се опъва, бръчките изглаждат, гънките в мозъка също и всичкото това преобразяване завършва със серотонинова инжекция и непринуденото щастие, което само едно дете може да си дари. Ето затова не са от деца за деца – децата нямат нужда някой да им разказва приказка. Те живеят в приказка. Още…

When a translator has an order for many documents at once, at the end there is a common problem. We have many documents and must calculate their characters count one after another, which may take a long time, when we speak about many small docs.

So I’ve written a small bash script to help calculate the character, page count and fee just for few seconds.

More…

Денят започна капризен, с огромното желание да се зарови дълбоко под завивките и да пропусне последните щипещи дни за тази зима. Денят искаше да заспи отново и да продължи да скита из планините зад Оби-Уан Кеноби и да чувства топлите зрънца пясък, залепили се по босите му крака. Мечтаеше си за слънце, но получи снежна буря и нахално ухилен гардероб, разхвърлен до безобразие. И докато Денят събираше сили да изпие купата с чай и да се замъкне до дивана в хола, от където да се сбогува с последните капки сън, Понеделник нахълта в стаята размахвайки някакъв график с неизпълнени задачи. Призоваваше за ентусиазъм и ведра усмивка. Нахалникът не се отказваше, упорит беше до побъркване и всяка седмица по горе-долу същото време пробваше все същите номера.

- Добре, ей сега ще се заема… – и сякаш нарочно, за да дразни Понеделник, Денят се отдаде на разни забравени битовизми, изпаднали от всякакви графици и планове. Подреди гардероба, намери подслон на разхвърлените по стаи и тераси щипки, заби дори пирон на стената и официално приветства едни акварелни фрезии в новия им дом. Но най-хубавото дойде едва към един, когато на масата!!! кацна чаша изстудено бяло вино, до нея салфетки!!!, препечени филиики!!! придружени от топъл и ухаещ на мащерка Рататуй (но доста по-вкусен от онзи, сътворен от миловидния нарисуван мишок), а помежду тях се намести и откровението на деня: Салата-От-Тиквички. Следващият половин час непокизъм и щастливо бъбрене се оказаха решаващи в тихата война с Понеделник. Дразнителят се предаде, обу си калните обувки, сви се в качулката на зимното си яке и пое по своите си сиви, понеделнишки пътечки.

Рецепта за Салата-От-Тиквички
На Понеделник, който провокира тази отдавна замислена хрумка

1 тиквичка се настъргва зедно с
3 моркова

Добавят се:
6-7 маслинки, нарязани на дребно
3 резена тофу, нарязано на дребно
шепа запечени на скаричката слънчогледови семки
щипка-две-три-четери (сух) копър
малко сол
повечко зехтин
и сока на един лимон

Всичко се разбърква много добре, изсипва се в слънчева купа и се поднася на масата с чувство за завършен и усмихнат Ден.

Дъжд, оранжево небе, дъга
и кимкидуковската планина,
балкон със две деца
и малко утринна тъга…

Фасадите – обагрени във жълто,
прозорци светят без да свети вътре.
Така е кратко и така е дълго,
и въздухът от прана ще се пръсне!

И пак дъга, и пак е жълто –
стои така и не помръдва,
а долу хорска суета
за работа приготвя се и тръгва.

И тъй във утринна мъгла
и свян, сподавена прозявка,
завърта се полекичка света
след пъстра сутрешна загрявка.

Иван Иванов – Ванката
23.01.2013, на един оранжев балкон

В отговор на „А ти какво ли диреше в парка?

Кой топли звездите, когато навън завали сняг?
Любовта.

Пръстите са доста ръждясали. Веригата е потънала в прах, скована от дъжда и течението. Отдавна никой не се е качвал тук, никой не е проветрявал, никой не се е взирал с часове над града.

И гълъбите бяха спрели да идват. Прозорците чакаха затворени и сезоните все по плътно спояваха капаците. Ако това бе истински роман, законите на повествователната физика щяха да изтръгват от дробовете им онзи отчаян, пронизителен стон, който обещава, че нещо ще се случи. Ако това бе роман, смълчаното пространство щеше да погълне като във вакуум движението, нахлуващо от кръстовището, да го заглуши със загадъчна и многообещаваща музика.
Още…

Видях те вчера на Орлов мост да пресичаш – ти насам, аз натам. Бутнах те с рамо, пресиран от тълпата, тичаща за натам и стресиран от множеството летящо за насам. Не ме погледна. Сви леко надясно, за да избегнеш по-силен удар и това беше всичко. Аз също не се обърнах. Продължих целеустремен за натам, въпреки, че натам вече беше празно. Тълпите се бяха разпръснали и на светофара останах сам.
Още…

* Чете се на фона на: hungry ghosts

Висящи градини. Някъде там в неестественото. Напоявани с вода от недостижимото. Докосвани от немислимото и обичани от недокосваното. Самотни като стар лебед. Висят. Само едно въже ги дели от падението. Въже, което никога не се къса. Падение, което никога не идва. Мечтан край, на който никога няма да му дойде времето. Висящи градини. Живи във въобржанието на поети и мечтатели, художници и луди. Никога незабравени, никога непогребани, несъществували. Потънали в отрицанието на собственото си щастие. Висящи градини. На косъм от всичко.

Иван Иванов – Ванката
07.12.2012

Следваща страница »