lgМъка²

В отговор на „А ти какво ли диреше в парка?“

Кой топли звездите, когато навън завали сняг?
Любовта.

Пръстите са доста ръждясали. Веригата е потънала в прах, скована от дъжда и течението. Отдавна никой не се е качвал тук, никой не е проветрявал, никой не се е взирал с часове над града.

И гълъбите бяха спрели да идват. Прозорците чакаха затворени и сезоните все по плътно спояваха капаците. Ако това бе истински роман, законите на повествователната физика щяха да изтръгват от дробовете им онзи отчаян, пронизителен стон, който обещава, че нещо ще се случи. Ако това бе роман, смълчаното пространство щеше да погълне като във вакуум движението, нахлуващо от кръстовището, да го заглуши със загадъчна и многообещаваща музика.
Още…

Видях те вчера на Орлов мост да пресичаш – ти насам, аз натам. Бутнах те с рамо, пресиран от тълпата, тичаща за натам и стресиран от множеството летящо за насам. Не ме погледна. Сви леко надясно, за да избегнеш по-силен удар и това беше всичко. Аз също не се обърнах. Продължих целеустремен за натам, въпреки, че натам вече беше празно. Тълпите се бяха разпръснали и на светофара останах сам.
Още…

* Чете се на фона на: hungry ghosts

Висящи градини. Някъде там в неестественото. Напоявани с вода от недостижимото. Докосвани от немислимото и обичани от недокосваното. Самотни като стар лебед. Висят. Само едно въже ги дели от падението. Въже, което никога не се къса. Падение, което никога не идва. Мечтан край, на който никога няма да му дойде времето. Висящи градини. Живи във въобржанието на поети и мечтатели, художници и луди. Никога незабравени, никога непогребани, несъществували. Потънали в отрицанието на собственото си щастие. Висящи градини. На косъм от всичко.

Иван Иванов – Ванката
07.12.2012

На юг отлитат прелетните птици,
а ти забързана към офиса си тичаш –
лети в главата ти рояк от мисли,
а те летят и те обичат.

Новородените летят към нови хоризонти,
ти тичаш към четириъгълната сивота,
обучена от стари мастодонти
да бъдеш изпълнителна, послушна и добра.

И те един ден ще си отидат
наблизо до рожденното гнезно,
а ти един ден ще си отидеш
незнайно нейде по света.

И без въобще да знам защо,
тогава – теб като те няма,
когато видя тяхното гнездо,
ще мисля все за топлото ти рамо.

Иван Иванов – Ванката
15.10.2012

Обичам те каквато си!
Разбъркана със капка от каквато беше
и половин лъжичка от каквато ми се щеше!

Обичам те каквато си!

Иван Иванов – Ванката
29.03.2012

Като малко дете в непозната къща
оглеждаш се и търсиш играчка,
оглеждаш се и търсиш си спътник,
оглеждаш се и се изпълваш.
Още…

Der Mensch –
ein Säugetier,
ein Raubtier,
ein aggressives Tier,
ein kluges Tier,
aber hauptsächlich –
ein Tier.

Ivan Ivanov – Wankata
18.08.2011

Du bist was ich suchte
und jetzt ist
mein Leben
mit dir
leer

Самоубийството на един поет,
видял се в отражението на водата,
където луната потъва блудкава
като римите му,
като бездарните му стихове
и ритъма, загубен в тишината,
и лицата на безличния читател,
и безсмислието на света,
раняващ го със безразличието
на своята омраза
е на място.

Иван Иванов – Ванката
17.03.11

Да разрушим света със сто и двайсет удара в минута!
С първия удар ще го разрушим,
с останалите сто и деветнайсет ще се уверяваме в това

и после – една минута тишина

до следващия земетръс

Иван Иванов – Ванката
11.03.2011